— Аз ще отворя.
В малката си спалня, Калиста сгъна последната риза и я прибра в чекмеджето под сламеника.
— Благодаря, че дойдохте — чу гласа на Саймън.
Калиста затвори бавно чекмеджето, за да чуе отговора на посетителя.
— Много ми е неприятно да ви видя в това положение, сър — чу се глас, изпълнен с уважение.
— Казват, че така е по-добре за мен — отвърна Хенри. — Седни, човече. Чаят ще бъде готов всеки момент.
Калиста се вцепени. Защо Саймън бе поканил Куотърмейн? Гордостта й беше наранена при мисълта, че той е тук, но вдигна глава и влезе в малката стая, която щеше да служи за дневна, трапезария и кухня.
— Добър ден, мистър Куотърмейн. Колко мило от ваша страна да ни посетите.
Той стана толкова бързо, че столът му се прекатури. Приведе се над ръката й, задържайки я секунда повече, отколкото бе прието.
— Очарователна, както винаги, мис Ралей. Всеки път, когато ви видя, сте все по-хубава.
Де да можех да кажа същото и за вас. Повечето жени биха сметнали Алекс Трей Куотърмейн за красив. Имаше широки рамене, гъста руса коса, падаща встрани от широко, интелигентно чело. Сините му очи бяха чисти като кристали, обградени с дълги мигли, но Калиста винаги го бе намирала някак блудкав. Тя харесваше тъмнокоси мъже. Но имаше нещо друго — нещо в него винаги я бе притеснявало. Дланите му бяха влажни, а устата му беше леко изкривена, което би трябвало да бъде очарователно, но тя го намираше саркастично.
Очите му с дълги мигли сякаш гледаха по-скоро върха на носа му, отколкото покрай него. Куотърмейн беше син на един от най-богатите английски граждани, но все пак имаше благородна кръв от страна на майка си. Може би арогантността му й беше най-неприятна, а може би раболепниченето му пред хората с по-благороден произход.
Което очевидно обясняваше силния му интерес към нея. Ако не беше пряка потомка на сър Уолтър Ралей, тя сериозно се съмняваше, че Куотърмейн щеше да е толкова настойчив в ухажването си. Въпреки непрекъснатите й откази, той винаги беше готов да предложи приятелски ръка. Може би някой ден Калиста ще се отчая дотолкова, че ще му обърне внимание, но самата мисъл за това я накара да настръхне.
Парите му, външността му и очевидната му интелигентност не можеха да я подлъжат, защото неприязънта й спрямо него произтичаше от един неоспорим факт — той беше един от главните виновници за опропастяването на милия й по-малък брат.
Тя тръгна към огнището, където бълбукаше почернял чайник, и каза:
— Нека ви направя чай.
Калиста се втренчи в дългите крака на Саймън, които й препречваха пътя. Той ги премести и се намръщи. Страдаше от обичайния си махмурлук. Красивото му младо лице беше изпито и покрито с тъмна набола брада. Беше само на деветнайсет, а изглеждаше по-възрастен с години.
Ако не променеше навиците и приятелите си, може би нямаше да доживее пълнолетие, но въобще не се вслушваше в предупрежденията й, нито пък в тези на баща си. Калиста се замисли, докато приготвяше чая. Какво се бе случило с онова момче, което вървеше подире й из имението като послушно кученце?
Отговорът беше прост — Куотърмейн и пасмината му. А ако открие игрален дом заедно с този мъж, вече няма да е в състояние да го избягва така, както преди. Саймън само ще пропада все повече и повече. Но нима имаха друг избор.
Калиста му подаде чашката с чая, внимавайки да не докосва пръстите му.
— И какво ви води насам, сър?
— Защо, Саймън ме покани. За да обсъдим предложението на втория ви баща. — Куотърмейн отпи елегантно, леко вирнал малкия си пръст нагоре.
Хенри се покашля.
— Малко прибързано, страхувам се. Още не знаем дали можем да осигурим нашия дял от начинанието.
— В зависимост от това, за какво става дума, мога да дам началото, без допълнителна гаранция. Саймън е най-добрият ми приятел. — Алекс се усмихна лъчезарно към Саймън, който му отвърна по същия начин.
Самохвалко, искаше да отвърне Калиста. Ти нямаш приятели, ти имаш оръдия. Но спокойно отпи от чая си.
Хенри остави чашата си и се уви по-плътно в наметалото.
— Нашето предложение е достатъчно просто. Искаме да отворим нов игрален дом.
Алекс бавно свали чашата си.
— Разбирам. С настоящото население на града, това може да се окаже рисковано начинание. Страхувам се, че не мога да се включа без някаква форма на гаранция. — Погледът му се насочи към Калиста.
Тя се престори, че не го вижда, загледана в чашата си.
Отвърна Хенри:
— Знаеш, че нямаме нищо.
— Така ли?
Ушите на Калиста пламнаха, но тя продължаваше да се взира в чашата си.
Хенри проследи погледа му и въздъхна.