Дрейк затвори очи. Сърцето му беше изпълнено с болка. Тя видя, изписана на лицето му, битката, която се водеше в ума му. Той протегна ръка към нея, но тя се отпусна. Отвори очи. Мъжът, който я гледаше сега, не беше нежният мъж от сънищата й.
Пред нея стоеше Дракона, лицето му беше лицето на Брайън Кимбал, решителността му — решителността на Кимбал.
— Не мога.
Калиста изтича към вратата, която й се стори толкова далеч през мъглата, забулила погледа й. Високата му фигура застана пред нея.
— Седни.
Когато тя остана на мястото си, прехапала устни, с разстроено лице, той я заведе до най-близкия стол и я бутна да седне.
— Нека ти кажа това, което имам да казвам. Когато свърша, ако искаш да си отида и никога повече да не ме видиш… — Той си пое рязко въздух и завърши бързо: — Ще направя това, което искаш.
Посегна към камината и взе машата с дръжка във формата на драконова глава. Взира се в нея толкова дълго, че Калиста вдигна поглед.
От изражението на лицето му разбра, че си спомня за баща си. Чувствайки се като преследвано животно, тя заби поглед в земята. Загадките, над които се бе чудила толкова дълго време, сега щяха да й бъдат разкрити.
Би дала пет години от живота си, за да не ги чува въобще. Узнаеше ли веднъж истината, надеждата щеше да избледнее. Никоя сила на земята не можеше да преодолее омразата, която Дрейк все още таеше спрямо Хенри.
Но трябваше да го изслуша. Поне това му дължеше. Нека каже каквото има да казва и след това можеха да приключат с тази връзка и да се върнат в сивата действителност, в която живееха, преди дъгата от възможности да ги доведе до тази безизходица.
Тя скръсти ръце в скута си и се приготви да слуша.
Глава 11
Дрейк разрови жаравата и сложи още дърва. Протегна ръцете си над огъня. Когато пламъците осветиха лицето му, той се извърна и загледан в някаква точка над главата си, каза:
— Няма да те затормозявам с подробности от детството си, но то, в общи линии, беше щастливо. Почти не си спомням майка си, като се изключи това, че баща ми ставаше все по-мрачен с всяка изминала година от смъртта й. Докато не срещна Мери Ралей.
Калиста се вцепени. Погледът й се спря на лицето му. Той не я гледаше, сякаш разголването на душата му беше толкова болезнено за него, колкото и за нея — да го слуша.
Сините му очи бяха загледани някъде далеч, когато той продължи тихо:
— Спомням си я добре. Много приличаше на теб, само че беше по-нежна, малко по-пълна и винаги се смееше. Тя правеше баща ми щастлив, както никой друг преди не бе успявал. Беше получил разрешението на баща й да се ожени за нея, когато тя срещна Хенри Стантън — по-младия партньор на баща ми в начинанието им в Източна Индия. И уж негов най-добър приятел. — Той спря за миг. — Ти спомняш ли си ме оттогава?
Тя само поклати глава.
Той сви рамене, за да прикрие разочарованието си.
— Когато през онази първа нощ, когато те видях в Самърлий, ти казах, че приличаш на майка си, все още си те спомнях като малко дете. Беше много любвеобилна и весела, с пламтящи червени коси и зелени като пролетта очи. Обичах да те друсам на коленете си и очаквах с нетърпение деня, в който щях да те нарека моя сестра.
— Но Хенри никога не ми е казвал, че…
Прекъсна я дрезгав смях.
— Без съмнение, се е страхувал да произнесе името Кимбал, а камо ли да му бъдат задавани въпроси, свързани с него. Искал е споменът за мен и баща ми да остане завинаги погребан в морето. Но аз оцелях. Тогава не го знаех, но първата намеса в живота ми от страна на Хенри Стантън щеше да следва все същия модел — каквото имахме ние, той го искаше. Първо майка ти и теб. После Жълтата роза. И най-накрая — живота ни.
Грозните факти бяха прекалено много за Калиста. Тя покри ушите си с ръце, но не можеше да отъждестви любящия си втори баща с това отмъстително същество, което бе направило всичко това. Тя обичаше и двамата мъже. Как бе възможно…
Дрейк пристъпи към нея и нежно, но решително махна ръцете от ушите й.
— Изслушай ме, защото ще го кажа само веднъж. Баща ми не знаеше нищо в деня, в който отплавахме за Индия, но Хенри вече бе убедил майка ти да избяга с него в Гретна Грийн и да се омъжи за него. Като сватбен подарък Хенри й дал Жълтата роза, която откраднал от баща ми. Спорили за разпределението на печалбата от няколко експедиции. Без съмнение, Хенри, като най-малък син с малко налични пари, завиждал за богатството на баща ми и по-големия му дял от печалбата. Така, когато пристигнал камъкът, който баща ми купил от Индия, Хенри го взел и казал, че въобще не е пристигал.
— Но откъде знаеш всичко това? Ако е само слух…
Горчивият му поглед я прекъсна.