— Повече, отколкото бих могъл да науча в Итън, а и учителят ми беше къде-къде по-интересен — вметна Дрейк.
Клайд се поклони.
— Прекарвахме времето си, обсъждайки класиците, математика, други науки. Когато аз се разболях тежко, той решил, че трябва да ме измъкне. Моето желание да се измъкна бе понамаляло с течение на годините, но Дрейк… Е, Дрейк никога не се отказва.
Сякаш беше необходимо да й се напомня. Когато Дрейк отново разрови огъня, оставяйки тишината да продължи, тя почти изграчи:
— Как избягахте?
— Тъмничарят ни беше сменен от стар пияница, който беше много небрежен. Един ден, докато се връщахме от разходката на двора, му откраднах ключовете.
— И той не разбра ли?
— Бяхме в крайната килия, а аз ги взех, след като ги бе пуснал в джоба си. Изчаках, докато се стъмни, след това отключих всички килии. Знаех, че ще им е по-трудно да ни открият сред толкова много други затворници.
Клайд го изгледа шеговито.
— И все още беше достатъчно млад, за да пуснеш всички, дори онези, които не му харесваха.
Дрейк сви рамене.
— Скрихме се под една камара одеяла в каруца, която излизаше от затвора. После откраднах каруцата и дрехите на каруцаря и закарах Клайд, който вече беше много болен, в един арабски град на Червено море. Там се запознахме с Хасан.
Клайд измърмори:
— И като му позволих да ми спаси живота, май допуснах най-голямата си грешка. Сега той си мисли, че му принадлежа.
Усмивката на Дрейк беше кратка и меланхолията отново се възцари върху лицето му.
— Когато Клайд се пооправи, аз се присъединих към екипажа на един пиратски кораб. Бях на осемнайсет, но изглеждах по-възрастен, а и последните осем години ме бяха закалили. Станах капитан след по-малко от три години. Когато дойде подходящо време, аз взех своя дял, отидох в Бомбай и започнах по-малко рискованата, но по-доходоносна кариера на търговец. Учудващо е какви неща могат да кажат хората пред други хора, за които смятат, че не разбират езика им. Огромната част от богатството си съм спечелил по честен начин, Калиста, чрез търговия. Кълна се.
Калиста въздъхна дълбоко, но не можа да се въздържи да не попита:
— А… жени? Защо никога не си се оженил?
Очите на Дрейк потъмняха, почти добиха цвета на индиго. Той се поколеба, после каза просто:
— Не исках обвързване, което щеше да ме направи слаб. Онези години ме научиха на един урок, който баща ми бе опитал — и се провали — да внуши на един разглезен млад аристократ.
Калиста трепна и каза тихо:
— Силните оцеляват, слабите страдат.
Той кимна.
— Нещо, към което и ти си се придържала, бих казал.
Тя трябваше да извърне очи от пронизващия му поглед.
— Защо си чакал толкова дълго, преди да се върнеш в Англия?
— Всъщност моите хора изкупуваха дълговете на Хенри от години. А и знаех, че в деня, в който стъпя на тази земя, животът ми никога вече няма да е свободен.
Калиста затаи дъх. Нима той започваше да разбира, че живот, посветен на отмъщение, е живот, обвързан с вериги?
Когато видя учудването й, той добави:
— Щом веднъж си върнех земите и името, трябваше да се откажа от приключенския живот. Дължа го на баща си.
Когато върху лицето на Калиста се изписа разочарование, той отиде до нея, взе отпуснатите й ръце и ги погали.
— Сега разбираш, че съм имал достатъчни основания за действията си, които на теб може и да ти се струват безсърдечни. Баща ми умря, за да оцелея аз и да се погрижа справедливостта да възтържествува. Това е последното нещо, което той поиска от мен. Ти не би ли направила същото, ако беше на мое място?
Калиста притвори очи, за да не вижда това сериозно, скъпо лице, но той не й позволи да го отбегне.
— Моля те, Калиста, опитай се да разбереш.
Чувствайки се ужасно, тя го отблъсна и се изправи.
— Разбирам прекрасно! Искаш одобрението ми за преследването на човека, който ти е причинил всичко това. Може би той заслужава всичко, което си му сторил, и дори повече. Ти почти ни унищожи и дори това не е достатъчно, за да компенсира двайсетте години от живота ти, които той ти е откраднал. — Тя се приведе леко. — Но знай това: никога не мога да обичам мъж, чийто основен принцип е омразата, без значение колко основателна е причината за нея. Тя разяжда всичко, до което се докоснеш, и ще разяде всичко, което бихме могли да постигнем заедно. Никога няма да изградя щастието си върху нещастието на Хенри.
Лицето му стана безизразно и тя знаеше, че го е наранила. Хубаво, каза си, докато тичаше към вратата, неспособна повече да сдържа риданията си.