Но не плачеше за себе си.
Не можеше да успокои онова бедно малко момче. Що се отнася до мъжа, е, той нямаше нужда от нея. Той беше от закалено желязо, точно както я бе предупредил Хенри. Всеки път, когато се опитваше да се приближи до него, той я разстройваше.
Никога повече! Но всяка стъпка й се струваше като миля и дълбоко вътре в себе си тя знаеше, че се отдалечава от единствената си надежда за щастие.
Дрейк я гледаше как си отива, прикривайки паниката си. Колко глупаво от негова страна да смята, че разказът му ще промени нещо. Разбира се, тя беше лоялна към Хенри и така и трябваше да бъде. Но все пак, ако беше дошла при него, може би щеше да остави нещата така, както си бяха — полузавършени. Удари с юмрук по стената.
— Тя никога няма да предпочете мен пред Хенри.
— Лейди Калиста е лоялна до мозъка на костите си. В противен случай нямаше да я обичаш.
Дрейк се втренчи в Клайд и отвори уста, за да отрече, но Клайд повдигна вежди, предизвиквайки го да излъже. Дрейк се обърна към огъня. Отново разрови въглените.
— В такъв случай сме в задънена улица. Мога единствено да довърша всичко и така да приключа.
— Ако това искаш. — Клайд взе шапките им. — Но сега е още студено, за да ги изгониш на улицата.
— Нали имат Самърлий.
— За колко дълго, след като нямат пари да го поддържат?
Когато стигнаха до магазина на Дрейк половин час по-късно, Дрейк все още спореше, но спря по средата на изречението, когато отвори вратата. Магазинът беше обърнат с краката нагоре. Касата с бижутата беше разбита, всички скъпоценности — изчезнали. Сребърните съдове, статуите — нямаше нищо. Дори се бяха опитали да вземат леглото, но не бяха успели да го изнесат през вратата. По скъпото дърво личаха дълги драскотини.
— Проклет да е! Куотърмейн стои зад всичко това.
Дрейк хукна нагоре по стълбите, страхувайки се от най-лошото. По тайната врата личаха драскотини от нож, но, слава Богу, не бяха успели да я отворят.
Клайд го последва по-бавно. Въздъхна с облекчение пред затворената врата.
— Веднага ще наема охрана.
— Това няма да е необходимо. Сам ще се справя. — Дрейк се усмихна. — Когато дойдат следващия път, ще бъда готов.
Калиста го караше да се чувства слаб.
Но с това знаеше как да се справи.
В късния следобед Калиста се събуди тъжна в леглото си у Мариан. Обърна се към прозореца и се загледа навън. Денят беше сив. Имаше доста неща да свърши, за да се подготви за вечерта, но още не беше готова да застане пред света и злобата му. Сълзите рукнаха отново, но тя се насили да ги преглътне.
Животът й бе изграден върху подвижни пясъци. Ако Хенри беше способен на подобна алчност, тогава нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Беше го наблюдавала, след като го пренесоха у Мариан. Спеше дълбоко и цветът на лицето му отново бе станал нормален.
Но за колко дълго? От това, което й бе известно, лекарят на Дрейк сигурно го тровеше бавно. Жаждата му за отмъщение сигурно никога нямаше да се засити. Как бе възможно да обича такъв мъж?
Но зад затворените й очи изникна един образ. Образът на малко момче, облечено в дрипи, с окървавен от камшика гръб, опитващо се да преглътне сълзите и страховете си. Очите й се навлажниха. Отново се замисли как е възможно Хенри да е бил толкова безскрупулен. Искаше й се да прегърне това отчаяно момче и да го защитава, но неговото място сега бе заето от един силен мъж.
Мъж, който държеше съдбата им в обезобразените си ръце.
А един ранен звяр беше нещо доста несигурно. Тъй като мразеше Хенри толкова много, тя винаги щеше да се страхува, че някой ден омразата му ще се обърне и към нея.
Калиста стисна пулсиращата си от болка глава. За миг й мина мисълта да се върне в Самърлий. Нека се оправят двамата, тя не можеше да издържа повече.
Отметна завивките си с намерението да опакова малкото си вещи. Когато посегна към куфара си, смарагдът от пръстена на ръката й премига като предупреждение. Тя се загледа в наследството си, останало й от сър Уолтър Ралей. Той бе приел доброволно смъртта, оставайки верен на идеалите си до края.
И тя трябваше да направи същото. Никога нямаше да си прости, ако изоставеше Хенри. А Дрейк… Е, Дрейк беше направил своя избор, но тук, в Лондон, поне можеше да го вижда от време на време.
— Идиот! — Звукът на собствения й глас й даде сили.
Тя тръгна уверено по коридора към стаята, в която бяха преместили Хенри.
Той беше буден и се взираше през прозореца навън. Когато чу тихите й стъпки, той се обърна нетърпеливо. Потупа леглото, канейки я да седне, после се намръщи, когато видя изражението й.