— Освен ако няма по-зловещи мотиви.
Това накара Мариан да млъкне, но за съвсем малко:
— Да не би да искаш да кажеш, че Куотърмейн ще се опита да го убие?
— Прекалено голям страхливец е, за да го направи. Но може да се опита да плати на някого, за да го убие. — Калиста стана и започна да крачи от камината до канапето и обратно. — Трябва да предупредя Дрейк.
— О, съмнявам се, че Дракона ще се изненада от тази новина. Без съмнение сигурно вече се е подготвил. Няма защо да се тревожиш за него. А сега… кое от тези ветрила искаш?
Започнаха да спорят кой трябва да плати за двете, които Калиста си избра, когато се чу раздвижване при входната врата. Развълнуваният разговор на някакво конярче с Колтър бе последван от силно тропане.
— Но, сър! Това е най-хубавият кон, който някога съм виждал. Трябва да извикате дамата.
— Лейди Калиста е още в леглото, глупаче — отвърна Колтър. — Заведи този звяр в обора.
Калиста изтича във фоайето.
— Будна съм, Колтър. Какво има? — Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Тя заобиколи вратата, надявайки се, молейки се… И замръзна на мястото си. — Парис — прошепна. После по-силно: — Парис!
Тя прескочи двете стъпала към двете момчета, които се опитваха да удържат буйния жребец. Ушите на коня се изправиха, когато чу гласа й. Той изцвили тихо и се успокои веднага щом тя хвана юздата му и го погали нежно.
— Казаха ни да ви дадем тази бележка — каза едно от момчетата и й подаде един измачкан плик.
Калиста го пое така, сякаш беше от чисто злато. Ръцете й трепереха, докато четеше:
Мир. От всичките ми съжаления, най-голямото е да виждам разочарованието ти спрямо мен. Той е прекрасно животно и почти те заслужава. Мисли за мен, докато го обучаваш за първото му надбягване. Ще заложа много на него.
Калиста натъпка бележката в джоба си и прегърна лъскавия врат на коня. Тъкмо когато се откажеше от Дрейк, той правеше нещо такова. Дали някога щеше да го разбере?
Щеше ли някога да я разбере, зачуди се Дрейк, когато влезе тази вечер в игралния дом и чу смеха й. Когато я видя за последен път, тя беше толкова унила, а сега сияеше, докато се здрависваше с доктор Джонсън, който стоеше пред него в редицата от посетители.
Роклята й беше светлосиня, с бяла дантелена фуста. Косите й отново не бяха напудрени, в разрез с модата, и падаха на свободни къдрици по голите й рамене. Ветрилото в ръката й подхождаше на синята коприна.
Тя беше такова олицетворение на щастието, че той за малко не се върна обратно. Беше дошъл, за да види резултатите от плана си, само за да прекрати спора със самия себе си. Тя нямаше да го направи слаб, по дяволите! И въпреки това, когато я видя, в ушите му отново прозвучаха думите на Клайд.
— Дрейк, обичам те като роден син, знаеш, но искам да ти кажа, че този път грешиш.
Тази вечер, докато Дрейк се обличаше, Клайд му бе казал:
— Ти си оцелял и просперирал, като си създавал планове и си ги следвал. Наистина, Хенри Стантън заслужава това наказание, плода на семето, което пося преди толкова години. — Клайд изтупа раменете на сакото му. — Но Калиста Ралей не го заслужава. Наранявайки нея, нараняваш себе си. Никога няма да я спечелиш, причинявайки зло на тези, които обича.
— Точка. Никога няма да я спечеля. Тя няма да се омъжи за мен, защото не ме обича, въпреки това, което твърди. — Дрейк видя в огледалото скритата усмивка на Клайд и се извърна към него. — Престани да мърмориш, по дяволите! Ще направя това, което съм обещал, пък каквото ще да става. — Дрейк изтича надолу по стълбите и извика през рамо: — И помни — влизай в скривалището ми само откъм алеята.
Клайд го последва надолу като гузна съвест. Когато Дрейк отвори вратата, Клайд бе направил последната си забележка.
Тази забележка сега отекваше в ушите на Дрейк, докато гледаше към жената, която обичаше.
— И засрамен ще стои Сатаната, ще чувства колко ужасна е добротата и ще вижда добродетелта в прекрасното й тяло…
— Милтън, „Изгубеният рай“ — промърмори Дрейк на себе си.
Мъжът зад него го побутна напред. Дрейк гледаше как Калиста поздравява доктор Джонсън.
— Надявам се, че тази прекрасна пролетна вечер ви се отразява добре, сър — каза тя и направи лек реверанс към любимия си писател.
— Така, както се очаква за човек на моята възраст. Обещанието за очарователната ви компания би ме вдигнало и от смъртното ложе, кълна се. — Добрият доктор й целуна ръка.
Калиста се засмя.
Един мускул върху челюстта на Дрейк затрептя при този щастлив звук.
— О, сър, ако говорите така на всички дами, е истинско чудо, че брачният капан не е щракнал още веднъж.