— Разбирам. — Тя усещаше топлината, която се излъчваше от мъжа. Незнайно защо й действаше успокоително, вдъхваше й сигурност. Сякаш се бе измъкнала от тъмна пещера и бе излязла под слънчевите лъчи. Сидни се постара пръстите й да не докоснат неговите, докато поемаше папките. — Носите ли приблизителната оценка на съизпълнителите в договора?
— Всичко е там. — Докато тя разлистваше предложенията, Михаил вдигна един от малките триъгълни сандвичета и го подуши като вълк. — Какво е това чудо вътре?
Тя едва-едва вдигна поглед.
— Кресон.
Мъжът изсумтя и го остави обратно в чинията.
— Защо го ядеш?
Сидни отново вдигна поглед и този път се усмихна.
— Хубав въпрос.
Не биваше да прави това, помисли си той и пъхна ръце в джобовете си. Когато се усмихваше, младата жена се променяше напълно. В очите й се появяваше топлота, устните й примамваха и красотата й ставаше някак достъпна. Усмивката й го накара да забрави, че ни най-малко не се интересува от такъв тип жени.
— Тогава ще ви попитам още нещо.
Тя сви устни, без да вдига очи от списъка. Допадна й това, което виждаше.
— Днес изглежда сте пълен с въпроси.
— Защо носите дрехи в такива убити цветове. Би трябвало да се обличате в ярки живи тонове — сапфир или смарагд.
Думите му толкова я шокираха, че тя безмълвно се втренчи в него. Никой досега не се бе осмелявал да поставя под въпрос вкуса й. В нейните кръгове я смятаха за невероятно елегантна.
— Вие дърводелец ли сте, или консултант по модните тенденции, господин Станисласки?
Той леко размърда рамене.
— Аз съм мъж. Това чай ли е? — Той вдигна каната и подуши съдържанието, докато Сидни продължаваше да го гледа, зяпнала от изумление. — Много е топло за чай. Имате ли нещо студено?
Тя поклати глава и натисна интеркома.
— Жанин, донеси нещо разхладително за господин Станисласки, ако обичаш. — Изпита непреодолимо желание да стане и да се погледне в огледалото, но се ограничи само с това да прочисти гърло. — Разликата между списъка с нещата, които не търпят отлагане и тези, които би трябвало да се направят, е доста съществена, господин…
— Михаил — непринудено рече той. — Така е, защото съществуват много повече неща, които би трябвало да се направят, отколкото са неотложните. Също както в живота.
— Оказа се, че сте и философ — промърмори Сидни. — Ще започнем с нещата, които са задължителни и вероятно ще успеем да ги съчетаем с някои от втория списък. Ако работим бързо, може би до края на седмицата ще успеем да уточним договора.
Мъжът, кимна бавно.
— Вие също работите бързо.
— Когато е необходимо. А сега, първо, искам да ми обясните защо според вас се налага да подменя всички прозорци.
— Защото са с единични стъкла и не вършат никаква работа.
— Да, но…
— Сидни, скъпа, осветлението вътре е просто ужасно. О! — Маргьорит спря на прага. — Извинете, виждам, че имате делова среща. — Тя би свела поглед към износените джинси на Михаил, ала не можеше да откъсне очи от лицето му. — Приятно ми е — добави тя, доволна, че мъжът се изправи при влизането й в стаята.
— Вие сте майката на Сидни, нали? — попита Михаил, преди Сидни да успее да отпрати Маргьорит.
— О, да. — Усмивката на Маргьорит бе доста сдържана. Тя не одобряваше дъщеря й да се държи приятелски с персонала. Особено пък с работниците с мръсни обувки и коса, вързана на опашка. — Как разбрахте?
— Истинската красота съзрява бавно.
— О! — Очарована, Маргьорит си позволи да се усмихне малко по-широко. Ресниците й запърхаха. — Колко мило!
— Мамо, извинявай, но с господин Станисласки трябва да обсъдим някои делови въпроси.
— Разбира се, разбира се. — Маргьорит приближи и целуна въздуха до бузата на дъщеря си. — Веднага си тръгвам. Скъпа, да не забравиш, че другата седмица ще обядваме заедно. Освен това исках да ти напомня… Станисласки — повтори тя и се обърна към Михаил. — Помислих си, че ми изглеждате познат. О, Господи! — Изведнъж останала без дъх, тя притисна ръка към сърцето си. — Вие сте Михаил Станисласки, нали?
— Да. Познаваме ли се?
— Не. О, не, не се познаваме, но съм виждала снимката ви в „Изкуство/Свят“. Смятам се за покровител на това списание. — С грейнало лице тя заобиколи бюрото и под смаяния поглед на дъщеря си хвана ръцете на Михаил. За Маргьорит сега привързаната с кожена връвчица опашка беше артистична, а износените джинси — ексцентрични. — Вашите творби са великолепни, господин Станисласки. Наистина великолепни! Купих две скулптури от последната ви изложба. Нямате представа какво удоволствие е за мен!