Лойд едва успя да потисне усмивката си, представяйки си как корабът на Сидни понася нов сериозен удар.
— А в „Хейуърд“ бяха ли уведомени за състоянието на вашия под? — продължи репортерката.
— О, разбира се. Михаил… Михаил Станисласки, който живее на петия етаж написа много писма, в които е описано състоянието на цялата сграда.
— И не бяха взети никакви мерки?
— Никакви. Когато от тавана на семейство Ковалски, младите съпрузи в сто и първи апартамент, падна огромно парче мазилка, Михаил закърпи дупката.
— Значи заради небрежността на „Хейуърд“ наемателите са били принудени сами да се грижат за ремонта в апартаментите си.
— Да, може да се каже. Допреди няколко седмици.
— О, и какво се случи през последните няколко седмици?
— Тогава Сидни… госпожица Хейуърд застана начело на компанията. Тя е внучка на стария Хейуърд. Разбрах, че той бил тежко болен през последните две години. Предполагам, нещата са се изплъзнали от ръцете му. Както и да е, Михаил отиде да се срещне с нея и тя още същия ден дойде сама да види какво е положението. Не минаха и две седмици и в цялата сграда плъзнаха работници. Имаме нови прозорци. В момента се прави нов покрив. Водопроводната инсталация също е сменена. Ще бъде изпълнено всичко, което бе включено в списъка на Михаил.
— Наистина ли? И кога стана това, преди или след като пострадахте?
— Преди това — рече госпожа Уолбърг, леко раздразнена от сарказма на репортерката. — Нали ви обясних, че заради шума на чуковете и трионите, никой не ме чу, когато паднах и виках. И освен това искам да знаете, че госпожица Хейуърд същия ден бе дошла да направи проверка. Намериха ме двамата с Михаил. Тя седна на пода и през цялото време ми говореше, донесе одеяло и възглавница и остана, докато дойде линейката. Дойде също и в болницата, погрижи се за всички разноски по лечението ми. Посети ме три пъти, откакто съм тук.
— Не смятате ли, че компанията „Хейуърд“, следователно и Сидни Хейуърд са отговорни за злополуката?
— Лошото ми зрение и скъсания линолеум са виновни — безизразно рече старицата. — И ще ви кажа това, което казах и на онези адвокати, дето висят в болниците да търсят пострадали и не спират да звънят на семейството ми. Нямам причини да съдя „Хейуърд“. Компанията положи изключителни грижи за мен от мига, в който пострадах. Ако се бяха престорили, че нямат нищо общо и че това не ги засяга, вероятно щях да бъда на друго мнение. Но те постъпиха както трябва и аз не мога да искам повече. Сидни е със строги морални принципи и докато тя е начело на компанията, смятам, че „Хейуърд“ ще се придържа към тях. Радвам се, че живея в сграда, притежавана от компания с чувство за отговорност.
Сидни не помръдна от мястото си, когато интервюто свърши. Не каза нищо, само изключи телевизора с дистанционното и зачака.
— Подобно доброжелателство не може да се купи — отбеляза Мейвис. — Трябва да призная, че подходът ти е необичаен, Сидни и ще има последици, с които трудно ще се справим, но в крайна сметка, смятам, че акционерите ще останат доволни.
Обсъждането продължи още половин час, но кризата бе преминала.
В мига, в който Сидни се върна в кабинета си, тя вдигна телефона. Изчака дванайсет сигнала, като все повече се отчайваше, докато най-сетне от другата страна вдигнаха слушалката.
— Да?
— Михаил?
— В дъното на коридора е.
— О, добре, аз…
— Изчакайте. — Дочу се тракане, пращене, дебел мъжки глас извика Михаил по име. Чувствайки се като пълна глупачка, Сидни продължи да чака.
— Ало?
— Михаил, Сидни се обажда.
Той се ухили и грабна кана ледена вода от хладилника.
— Здрасти.
— Току-що гледах новините. Предполагам, че знаеш.
— Хванах ги по време на обедната почивка. Е, какво?
— Ти ли я помоли да го направи?
— Не, не съм. — Той замълча, колкото да изпие около половин литър вода. — Казах й как стоят нещата и тя сама предложи идеята. Излезе сполучлива.
— Да, наистина. Длъжница съм ти.
— Така ли? — Той поразмисли малко. — Добре. Плати си.
Нямаше представа защо бе очаквала, че той любезно ще откаже да се възползва.
— Моля?
— Плати си, Хейуърд. Може да вечеряш с мен в неделя.
— Наистина не виждам какво общо има едното с другото.
— Длъжница си ми — напомни й той — и това е моето желание. Не се престаравай с облеклото. Ще мина да те взема около четири.
— Четири? Четири следобед за вечеря?
— Точно така. — Той измъкна от джоба си дърводелски молив. — Къде живееш? — Леко подсвирна, когато Сидни неохотно му продиктува адреса, който той записа на стената. — Чудесно. Имаш ли телефон? В случай, че изникне нещо непредвидено.