Тя се намръщи, но му каза и телефонния си номер.
— Искам да сме наясно, че…
— Ще се изясним, като дойда да те взема. Няма да закъснявам, ти плащащ. — Той импулсивно огради в сърце адреса и телефонния й номер. — Ще се видим в неделя, шефе.
ШЕСТА ГЛАВА
Сидни внимателно и критично се взря в отражението си във високото огледало. Не че отиваше на среща. Напомни си го отново може би поне за стотен път през уикенда. Беше просто отплата. Независимо какво изпитваше към Михаил, чувстваше му се задължена. А членовете на семейство Хейуърд плащаха дълговете си.
Беше се съобразила със забележката му да не се престарава с облеклото. Късата рокля бе съвсем обикновена, дълбокото деколте и тънките презрамки бяха компромис заради жегата. Бе рязана в кръста, широката надиплена пола бе удобна. Тънкият ефирен плат бе в наситеносин цвят. Не че се бе съобразила със съвета на Михаил да носи по-ярки цветове.
Роклята може и да беше нова, купена след трескаво двучасово търсене — но това беше само защото й се искаше да си купи нещо ново.
Изящната златна верижка и обеците халки бяха непретенциозни, но елегантни. Бе отделила повече време за грима си, но само защото бе решила да експериментира с нови сенки.
След дълго колебание реши да остави косата си разпусната. Разбира се, си поигра с нея, докато прическата най-после й се стори подходяща. И сексапилна. Не държеше много да изглежда секси тази вечер, но всяка жена е донякъде суетна.
Поколеба се пред кристалното шишенце с парфюм, спомнила си как Михаил бе описал аромата й. Сви рамене и решително отвори капачето. Нямаше значение дали на него му харесва. Тя го носеше заради себе си.
Доволна, тя провери съдържанието на дамската си чанта, сетне погледна часовника си. Бе подранила с цял час. Тя въздъхна дълбоко и седна на леглото. За първи път в живота си се нуждаеше от питие.
Час и петнайсет минути по-късно, след като бе обиколила стотина пъти апартамента, размествайки възглавничките и статуетките и поставяйки ги обратно на предишните им места, той почука на вратата. Сидни спря във фоайето, пооправи отново косата си и притисна длан към стомаха си. Външно спокойна отвори вратата.
Той изглежда не се бе тревожил прекалено за външния си вид. Джинсите бяха чисти, но избелели, обувките бяха почти толкова износени, колкото и тези, с които работеше. Ризата му бе пъхната в панталона — огромна промяна — и беше съвсем обикновена, памучна, в сиво-син цвят. Косата му покриваше яката, толкова буйна, толкова тъмна, че нито една жена не би устояла на изкушението да зарови пръсти в нея.
Той изглеждаше груб, необуздан и опасен.
Беше й донесъл лале.
— Закъснях. — Михаил и подаде цветето, като си помисли, че изглежда тъй хладна и изкусителна като сметанова торта в кристална чинийка. — Работих по лицето ти.
— Работил си… по какво?
— По лицето ти. — Той плъзна ръка под брадичката й и съсредоточено присви очи. — Най-сетне намерих подходящо парче палисандрово дърво и загубих представа за времето. — Докато се взираше в нея, пръстите му се плъзгаха по лицето й, както се бяха плъзгали по дървото, търсейки отговори. — Ще ме поканиш ли?
Напълно вцепенена, тя опита да дойде на себе си.
— Разбира се. За малко. — Отстъпи назад, прекъсвайки допира. — Само да сложа цветето във вода.
Когато го остави сам, Михаил обходи с поглед стаята. Допадна му. Не беше хладен, професионално обзаведен дом, както би очаквал човек. Тя наистина живееше тук сред меките цветове и спокойния уют. Тук-там се виждаха предмети в стил ар-нуво — бронзирана лампа във формата на висока, стройна жена, змиевидни цветя, гравирани върху стъклото на старинен шкаф, където бе подредена колекция от уникални чанти, обшити с мъниста.
Михаил забеляза, че фигурката, която й подари е поставена в триъгълна кутийка със стъкло отпред и се почувства поласкан.
Сидни се върна, натопила лалето в тясна сребърна ваза.
— Възхищавам се от вкуса ти. Младата жена остави вазата върху шкафа.
— Благодаря.
— Ар-нуво е чувствен стил. — Той плъзна пръсти по очертанията на лампата. — И бунтовен.
— Аз смятам, че е привлекателен. Нежен.
— Нежен, да. И в същото време носи в себе си голяма сила.
Той й се усмихваше така, сякаш знаеше някаква тайна, която все още не й бе известна. И тази тайна бе нейна.
— Сигурна съм, че като художник ще се съгласиш, че изкуството трябва да носи сила в себе си. Искаш ли да ти приготвя нещо за пиене, преди да тръгнем?
— Не, не пия, преди да шофирам.
— Да шофираш?