— Да. Обичаш ли неделна разходка с кола, Сидни?
— Аз… — Тя взе чантата си само за да намери занимание на ръцете си. Не можеше да си обясни с какво бе успял да я накара да се чувства неловко като ученичка на първата си среща. — Не са ми се удавали много такива възможности. — Като че ли най-разумно бе да тръгват. — Тя се отправи към вратата, чудейки се какво ли би било да се вози с него в кола. Сама. — Не знаех, че имаш кола.
— Купих я преди няколко години, когато започнаха да ценят изкуството ми. Сбъдна се една моя малка мечта. Май плащам повече за гараж, отколкото ми струваше колата — добави той с насмешка, насочена към самия него. — Но мечтите рядко са безплатни.
Щом влязоха в асансьора, той натисна копчето за гаража.
— И аз мислех да си купя кола — призна Сидни. — Липсва ми шофирането, независимостта. В Европа можех да скоча в колата и да отпраща накъдето си поискам. Но тук като че ли е по-практично да имаш шофьор, отколкото да започваш война всеки път, когато се наложи да търсиш място за паркиране.
— Някой път ще тръгнем на север покрай реката и ти ще караш.
Изплувалата в съзнанието й картина бе твърде примамлива — колата ускорява по пътя към планините. Тя реши, че е по-добре да приключи тази тема.
— Отчетът ти пристигна в петък — започна младата жена.
— Не днес. — Той хвана ръката й, щом слязоха в огромния гараж, където гласовете им силно отекваха. — Разговорът за отчета може да почака до понеделник. — Той отвори вратата на блестящо червено-бежово Ем Джи. Гюрукът беше спуснат. — Нямаш нищо против, нали? — попита той, след като Сидни се настани.
Тя си помисли колко време бе отделила на прическата си. Сетне си спомни колко приятно е да чувстваш дори топлия вятър в косите си.
— Не, разбира се.
Михаил седна зад волана и запали двигателя. Извади от жабката огледални слънчеви очила и потегли. По радиото звучеше рок. Сидни осъзна, че се усмихва, когато минаха покрай Сентръл Парк.
— Не каза къде отиваме.
— Знам едно местенце. Храната е добра. — Михаил забеляза, че тя потропва в такт с музиката. — Разкажи ми къде си живяла в Европа.
— О, на много места. Непрекъснато пътувах. Париж, Сен Тропе, Венеция, Лондон, Монте Карло.
— Може би и ти имаш малко циганска кръв.
— Може би. — Никаква циганска кръв, помисли си. Не от страст към пътешествията бе предприела това хаотично пътуване. Единствено неудовлетворение и потребност да се скрие, докато раните зараснат. — А ти бил ли си някога в Европа?
— Когато бях съвсем млад. Но бих се върнал пак сега, за да мога с по-зрял поглед да я оценя. Изкуството, атмосферата, архитектурата. Къде ти хареса най-много.
— В едно малко провинциално селце във Франция, където доят ръчно кравите и отглеждат черно грозде с огромни зърна. Малкото хотелче, в което бях отседнала, имаше двор. Цветята бяха толкова големи и тъй необикновено ярки. В късния следобед можеш да седнеш сред тях и да пиеш най-прекрасното бяло вино, заслушан в гукането на гълъбите. — Тя замълча, леко смутена. — И разбира се, Париж — добави бързо. — Храната, магазините, балетните постановки. Познавам няколко души там и ми беше приятно да ходя на парти.
Не толкова, помисли си той, колкото ти е било приятно да седиш сама, заслушана в гукането на гълъбите.
— Мислил ли си някога да се върнеш в родината си? — попита тя.
— Много често. Искам да видя родното си място, къщата, в която съм живял. Тя може и вече да е разрушена. Хълмовете, където съм играл като дете. Вероятно още са там.
Очилата му отразяваха собствения й образ. Но тя си помисли, че зад тях очите му сигурно са тъжни. В гласа определено се долавяше тъга.
— През последните години се промениха много неща, и то неимоверно бързо. Гласност, Берлинската стена. Би могъл да се върнеш.
— Понякога си мисля, че ще го сторя, после се чудя дали не е по-добре да остане само спомен — малко горчив, малко сладък, но видян през очите на дете. Бях съвсем малък, когато избягахме.
— Трябва да е било ужасно трудно.
— Да. Най-вече за родителите ми, които много по добре от мен са съзнавали риска. Та са имали смелостта да се откажат от всичко само за да дадат на децата си единственото нещо, което никога не са имали. Свобода.
Трогната, тя покри с длан ръката му върху лоста за скоростите. Маргьорит й бе разказала историята за бягството с каруца през Унгария, представяйки го като някакво романтично приключение. На Сидни не й се стори никак романтично. Напротив, изглеждаше ужасяващо.
— Сигурно си бил уплашен.
— Повече от всякога. Нощем лежах буден, измръзнал, гладен и слушах тревожните разговори на родителите си. Даваха си кураж един на друг и правеха планове докъде трябва да стигнем на следващия ден, на по-следващия. А когато пристигнахме в Америка, баща ми се разплака. И аз разбрах, че всичко е свършило. В този миг се стопи и страхът ми.