Очите й се бяха налели със сълзи. Тя се извърна, за да даде възможност на вятъра да ги изсуши.
— Но пристигането тук сигурно също е било страшно. Различно място, различен език и култура.
Той усети напиращите в гласа й чувства. Макар да бе трогнат от съчувствието, не искаше да я натъжава. Не и днес.
— Младите се приспособяват по-лесно. Трябваше само да разбия носа на съседското момче, за да се почувствам като у дома си.
Сидни се извърна, съзря усмивката му и избухна в смях.
— След това, предполагам, станахте неразделни приятели.
— Кумувах на сватбата му преди две години.
Младата жена поклати глава и се отпусна назад. Едва тогава забеляза, че прекосяват моста към Бруклин.
— Не успя ли да откриеш подходящо място за вечеря в Манхатън?
— Като това, не — ухили се той още по-широко.
Няколко минути по-късно той караше през стар квартал с редици от тухлени къщи и големи клонести дървета. По тротоарите играеха деца, караха велосипеди, скачаха на въже. До бордюра, където спря Михаил, две момчета си разменяха снимки на бейзболни звезди.
— Здрасти, Михаил! — И двете момчета притичаха, преди още той да е спрял. — Изпусна играта. Свършихме преди час.
— Ще хвана следващата. — Той хвърли поглед към Сидни, която вече бе слязла и смаяно оглеждаше квартала. Михаил се наведе и намигна на децата. — Забих страхотно гадже.
— О, Боже! — Отвращението на дванайсетгодишния хлапак прекрати всякакви по-нататъшни коментари.
Михаил се разсмя, заобиколи колата, хвана Сидни за ръка и я дръпна на тротоара.
— Не разбирам… — започна тя, когато той я поведе по плочките, повдигнати от корените на огромен стар дъб. — Това ресторант ли е?
— Не. — Наложи се да я дръпне, за да я накара да не изостава от него, докато се изкачваха по стъпалата. — Това е къща.
— Но ти каза…
— Че отиваме на вечеря. — Михаил отвори вратата и вдъхна миризмата. — Мама прави пиле по киевски. Ще ти хареса.
— Майка ти? — Тя едва не се спъна в тясното антре. Връхлетелите я чувства запърхаха в корема й като рояк пеперуди. — Довел си ме в дома на родителите си?
— Да, за неделната вечеря.
— О, Господи!
Михаил повдигна вежда.
— Не обичаш ли пиле по киевски?
— Не… Да… Не е там работата. Не очаквах…
— Закъсняхте — избоботи Юри. — Ще въведеш ли тази жена, или ще стоите на прага?
Михаил не отдели поглед от Сидни.
— Тя не иска да влезе — извика.
— Не е вярно — ужасено прошепна тя. — Трябваше да ме предупредиш, за да мога… О, няма значение. — Бързо мина покрай него и изкачи няколкото стъпала, за да влезе в дневната. Юри тъкмо ставаше от стола.
— Господин Станисласки, толкова мило от ваша страна да ме поканите. — Тя протегна ръка и дланта й потъна в неговата.
— Добре дошла. Викай ми Юри.
— Благодаря.
— Радваме се, че Михаил демонстрира добър вкус. — Той се ухили и прошепна доста високо: — Майка му никак не харесва русата танцьорка.
— Благодаря, татко. — Михаил обгърна раменете на Сидни — усети я как потиска порива да отблъсне ръката му. — Къде са всички?
— Майка ти и Рейчъл са в кухнята. Алекс закъснява повече от теб. Алекс се среща с всички момичета едновременно — обясни Юри на Сидни. — Би трябвало да се обърка, но някак успява да се справи.
— Юри, още не си изхвърлил боклука. — Дребничка жена с екзотично красиво лице и прошарена коса излезе от кухнята, понесла сребърен супник.
Юри тъй сърдечно тупна сина си по гърба, че Сидни едва не политна напред.
— Чаках Михаил да дойде и да свърши тази работа.
— А той пък ще изчака Алекс. — Жената остави огромния супник на масата в другия край на стаята и приближи към Сидни. Тъмните й очи бяха проницателни, не враждебни, а просто изучаващи. Ухаеше на подправки и разтопено масло. — Аз съм Надя, майката на Михаил. — Тя протегна ръка. — Радвам се, че дойдохте.
— Благодаря. Имате чудесен дом.
Каза го машинално, просто от любезност. Ала в мига, в който изрече думите, Сидни осъзна, че това е самата истина. Вероятно цялата къща щеше да се побере в едно от крилата на имението на майка й в Лонг Айлънд. А мебелите бяха по-скоро стари, отколкото антикварна рядкост. Ръчно плетените покривки бяха очарователни, с изключително сложни орнаменти, като онези, които бе забелязала в апартамента на госпожа Уолбърг. Тапетите бяха избледнели, но от това мъничките розови цветчета изглеждаха още по-нежни.
През прозорците струяха слънчеви лъчи, на които изпъкваше всяка драскотина, всяка кръпка. Открояваха се и съвършено полираните дърворезби и плотове на масите.