С крайчеца на окото си Сидни забеляза някакво движение. Извърна поглед и забеляза пухкава сива топка да подскача и да скимти под един стол.
— Това е Иван — рече Юри и кимна към кученцето. — Той е още бебе. Алекс го донесе от езерото.
— Спестил ти е последните два километра ходене, а? — Михаил се наведе и разроши козината на кученцето. Иван заудря с опашка по пода, като хвърляше неспокойни погледи към Сидни. — Кръстен е на Иван Грозни, но е голям бъзльо.
— Просто е стеснителен — поправи го Сидни, поддаде се на порива и клекна. Винаги бе мечтала за домашен любимец, но в пансионите не допускаха животни.
— Хей, толкова си сладък. — Кученцето затрепери, когато го погали, сетне започна да ближе пръстите й, които се подаваха от сандалите.
Михаил реши, че кученцето не е съвсем безнадежден случай.
— Каква порода е? — попита Сидни.
— Наполовина руска хрътка — обяви Юри.
— И наполовина всичко останало. — Гласът дойде откъм кухнята. Сидни погледна през рамо и зърна поразително красива жена с гарвановочерна коса и кафяви очи. — Аз съм сестрата на Михаил, Рейчъл. Ти трябва да си Сидни.
— Да, здравей. — Сидни се изправи и се зачуди на какъв ли вълшебен ген се дължи заслепяващата красота на всички от семейство Станисласки.
— Вечерята ще бъде готова след десет минути. — В гласа на Рейчъл, дълбок и нежен като черно кадифе, се долавяше съвсем лек акцент. — Михаил, подреди масата.
— Трябва да изхвърля боклука — отвърна той, внезапно избрал по-малката от двете злини.
— Аз ще я подредя. — Предложението на Сидни бе прието без изненада. Тя почти привършваше, когато в дневната влезе Алекс, също тъй мургав, екзотичен и привлекателен като останалите.
— Съжалявам, че закъснях, татко. Току-що приключих двойна смяна. Едва ми остана време да… — Той рязко млъкна, забелязал Сидни. Устните му се извиха в усмивка, в очите му проблесна явен интерес. — Сега наистина съжалявам, че закъснях. Здравей.
— Здравей. — Тя откликна на усмивката. Подобен романтичен чар би вдигнал кръвното налягане и на труп.
— Моя е — рече Михаил, тъкмо върнал се от кухнята. Алекс само се ухили и продължи към Сидни. Хвана ръката й и я поднесе към устните си.
— Искам само да знаеш, че от двама ни, аз съм много по-весел и имам по-надеждна работа.
Сидни се разсмя.
— Ще го имам предвид.
— Той се смята за ченге. — Михаил развеселено изгледа брат си. — Мама каза да си измиеш ръцете. Вечерята е готова.
Сидни бе сигурна, че никога досега не е виждала толкова много храна на една маса. Имаше планини от пилета, пълнени с масло и много подправки. Бяха сервирани с огромна тава леко запечени картофи и препълнена купа с печени на скара зеленчуци, които Надя бе откъснала от градината си сутринта. Имаше кули от бисквити и планини от вкусен ягодов сладкиш, който бе любимият на Алекс.
Сидни отпиваше от прекрасното вино, предложено заедно с водката и размишляваше. Количеството и разнообразието на храната бе нищо в сравнение с разговорите.
Рейчъл и Алекс спореха за някой си Гус. След подробно обяснение Сидни научи, че докато Алекс бил новак в полицията, Рейчъл работела за първа година като обществен защитник. А Гус бил дребен крадец, когото Рейчъл защитавала.
Юри и Михаил спореха за бейзбол. Сидни не се нуждаеше от любезния превод на Надя, за да разбере, че Юри е страстен привърженик на „Янките“, а Михаил — на „Метс“.
Имаше много ръкомахания и руските възклицания бяха примесени с английски. Сетне смях, въпроси и отново спорове.
— Рейчъл е идеалистка — заяви Алекс. Подпрял лакти на масата и облегнал брадичка на дланите си, той се усмихна на Сидни. — А ти каква си?
— Достатъчно благоразумна, за да се намеся в спор между адвокат и ченге — усмихна се в отговор Сидни.
— Махни си лактите от масата — нареди Надя и смушка сина си. — Михаил казва, че си делова жена. Освен това смята, че си много умна. И честна.
Описанието толкова я изненада, че тя едва не започна да заеква.
— Старая се да бъда такава.
— Миналата седмица компанията ти бе в доста неприятно положение. — Рейчъл допи водката си на един дъх. — Мисля, че се справи добре. Струва ми се, че вместо да се стараеш, ти си просто честна. Отдавна ли познаваш Михаил?
Тя зададе въпроса тъй бързо и неочаквано, че в първия момент Сидни само примига.
— Всъщност не. Запознахме се миналия месец, когато той нахълта в кабинета ми, готов да смачка с обувката си всеки Хейуърд.
— Бях учтив — поправи я той.
— Не, не беше. — Забелязала, че Юри се усмихва, тя продължи смело: — Беше мръсен, ядосан и готов да се бие.