— Не малък брой — повтори Сидни. — Например поправката на котела за парното. Наемателите смятат, че е необходимо той да бъде подменен.
Лойд махна неопределено с ръка.
— Нова си в тая игра, Сидни. Скоро ще научиш, че наемателите винаги искат нещо ново, по-хубаво и по-голямо.
— Може и така да е. И все пак едва ли си струва да поправям котел отпреди трийсет години, който ще се повреди само след два месеца. — Тя вдигна ръка, преди да я е прекъснал. — Счупени парапети по стълбището, олющена боя, хладка, наместо гореща вода, повреден асансьор, изпочупен санитарен фаянс… — Тя вдигна очи. — Мога да продължа, но не е необходимо. Ето тук има нареждане, подписано от дядо ми и предназначено за теб, в което изрично е записана молбата сам да се заемеш с поправката и поддръжката на тази сграда.
— Което и направих — процеди Лойд. — Добре знаеш, че болестта на дядо ти стана причина през последната година компанията да се обърне с главата надолу. Тази сграда е една от многото, които бяха негова собственост.
— Тук си прав. — Гласът й бе тих, ала лишен от всякаква топлота. — Също така зная, че носим отговорност, както юридическа, така и морална, пред наемателите, независимо дали сградата е строена в Сохо или Сентръл Парк Уест. — Тя затвори папката, сложи длани отгоре и с този жест красноречиво заяви правото на собственика сам да взима важните решения. — Не искам да мислиш, че се готвя да ти се противопоставя, Лойд, но държа да разбереш, че съм решила лично да се заема с тази сграда.
— Защо?
Сидни му се усмихна снизходително.
— Не мога да кажа със сигурност. Може би смятам, че е крайно време да си изцапам ръцете и особено ще се постарая да оправя тази сграда. А междувременно бих искала да прегледаш отчетите от строителните фирми и да ми представиш становище. — Тя му подаде следващата папка. — Приложила съм списък на сградите, като съм ги подредила по важност. Ще се видим в петък в десет часа, за да доуточним нещата.
— Добре. — Мъжът угаси цигарата си, преди да се изправи. — Сидни, надявам се, няма да се обидиш, но според мен жена, която е прекарала по-голямата част от живота си в пътуване и попълване на гардероба си, не знае как се управлява бизнес и как се извличат печалби.
Всъщност тя се обиди, но за нищо на света нямаше да го покаже.
— В такъв случай най-добре е да се науча, нали? Приятна вечер, Лойд.
Едва когато вратата се затвори, тя се осмели да погледне ръцете си. Те видимо трепереха. Той имаше право, за всеки един от недостатъците й. Ала нямаше откъде да знае колко много й се иска да се докаже именно тук, да направи нещо полезно с онова, което бе наследила от дядо си. А нямаше откъде да знае и какъв ужас изпитва пред вероятността да разочарова семейството си. Отново.
Преди да си е дала възможност да промени решението си, тя пъхна папката в куфарчето и напусна кабинета. Тръгна по широкия, боядисан в бледи пастелни тонове, коридор с приятни акварели и клонести фикуси, отмина дебелите стъклени врати, които отделяха помещенията на компанията. Взе своя личен асансьор, който я отведе в сутерена. На излизане кимна на човека от охраната.
Горещината я заля като тежка лепкава вълна. Макар да бе едва средата на юни, Ню Йорк бе връхлетян от горещ циклон с температури и влажност, които се покачваха с всеки час. Трябваше само да прекоси платното, за да намери убежище в чакащата я кола, защитена от жегата и шума. Даде адреса на шофьора, след което се отпусна на седалката и се приготви за пътуването до Сохо.
Всички, седнали този ден зад воланите на коли и камиони, се чувстваха нещастни и бяха готови да се разкрещят при най-лекото предизвикателство. Бавното движение обаче обещаваше да даде на Сидни време за размисъл. Не знаеше със сигурност какво ще предприеме, когато се озове на мястото. Нито пък имаше представа как ще реагира, ако отново застане лице в лице с Михаил Станисласки.
Трябваше да признае, че бе успял да й направи впечатление. Интригуваща външност, пламтящи очи, пълна липса на фалшива любезност. А най-лошото бе, че според материалите в папката той имаше пълното право да прояви грубост и нетърпение. През последната година бе писал писмо след писмо и всяко от тях бе посрещано с поредното несигурно обещание.
Може би дядо й бе допуснал грешка, запазвайки в пълна тайна своето заболяване. Сидни разтърка слепоочията си и съжали, че не бе взела поне аспирин, преди да напусне кабинета.
Каквото и да се бе случило преди, сега тя бе поела нещата. И имаше твърдото намерение да се отнесе към наследството си с нужната отговорност, а и да понесе последствията, колкото и неблагоприятни да се окажеха те. Тя затвори очи и изпадна в нещо като полудрямка, додето шофьорът си пробиваше път през центъра на града.