С две крачки той застана пред стола и сграбчи ръцете й.
— Кажи ми какво имаш предвид.
Гордост, рече си тя. По дяволите, щеше да запази гордостта си.
— Добре тогава, за да изясним нещата и за да бъдем сигурни, че този разговор няма да се повтори. Онази вечер в колата ти започна нещо. Не съм молила за това, нито съм те окуражавала, но ти го започна. — Тя пое дълбоко въздух, за да се увери, че гласът й ще остане спокоен. — И просто спря, защото… Е, защото в крайна сметка се оказа, че не ме желаеш.
За момент той просто се втренчи в нея, прекалено смаян, за да успее да проговори. Сетне изражението му се промени толкова бързо, че Сидни пребледня, зърнала гнева му. Ахна от изненада, когато мъжът рязко дръпна стола помежду им и го захвърли настрани.
Наруга я. Не бе нужно да разбира думите, за да проумее вложените в тях чувства. Преди да успее достойно да се отдръпне, ръцете му се вкопчиха в раменете й. За миг й мина през ум, че ще последва стола. Михаил бе достатъчно силен, а и достатъчно ядосан. Но той само продължи да крещи.
Трябваше й почти цяла минута да осъзнае, че краката й са на няколко сантиметра от земята и че той отново говори на английски.
— Глупачка. Как е възможно такава умна жена да няма капчица мозък?
— Не желая да стоя и да слушам обиди. — Разбира се, тя изобщо не стоеше, помисли си, обзета от паника. Тя висеше.
— Не е обидно да се говори истината. Седмици наред се опитвам да бъда джентълмен.
— Джентълмен! — яростно повтори тя. — И позорно се провали.
— Смятах, че имаш нужда от време, че искаш да ти покажа какво изпитвам към теб. И съжалявах, че те изплаших в колата онази вечер. Това ме караше да се чувствам… — Той замълча, неспособен да намери подходяща дума. — Че ще ме помислиш…
— За дивак — довърши тя. — Варварин.
— Не, това не е толкова лошо. За мъж, който използва жената само за свое удоволствие. Принудително и като й причинява болка.
— Не беше принудително — хладно отвърна Сидни. — А сега ме пусни.
Той я вдигна още няколко сантиметра.
— Да не смяташ, че спрях, защото не те желаех?
— Добре ми е известно, че моята сексуалност е под нормалната.
Той нямаше никаква представа за какво говори тя и продължи:
— Бяхме в кола в центъра на града, шофьорът ти бе отпред. А аз бях готов да разкъсам дрехите ти и да те любя. Ядосах се и на себе си, а и на теб, задето ме накара да се самозабравя.
Тя се опита да измисли отговор. Но той вече я бе пуснал да стъпи и ръцете му я галеха. Гневът в очите му се бе превърнал в нещо друго, което накара дъхът й да секне.
— Всеки ден оттогава — промърмори мъжът. — Всяка нощ си спомням как изглеждаше, какво изпитвах като те докосвах. И исках още. И чаках да видя в очите ти поканата, която бях зърнал онази вечер. Но ти не го стори. Не мога да чакам повече.
Пръстите му се плъзнаха в косата й, стегнаха се около кичурите и отметнаха главата й назад. Устните му се впиха в нейните. Топлината проникна през кожата й, в кръвта, в костите. Стонът й не бе израз на болка, а на сладостно мъчително удоволствие. Изпълнена с отчаяно желание, устните й се разтвориха под неговите, подканиха го, приеха го. Този път, когато сърцето й се качи в гърлото, бе изпълнено с радост и задоволство.
Мъжът изруга, откъсна устни от нейните и ги плъзна по шията й. Тя не го бе молила, не го бе окуражавала. Това бяха нейните думи и той не можеше да отрече истината в тях. С мъка се опитваше да си поеме въздух и да запази здравия си разум.
— Прокълни ме в ада или ме отведи в рая — прошепна той. — Но го направи веднага.
Тя обви ръце около врата му. Щеше да я изостави, сигурна бе, както първия път. И ако го стори, сигурно вече никога няма да усети това неописуемо вълнение.
— Желая те. — Страх ме е, страх ме е. — Да, желая те. Люби ме.
И устните му отново се впиха в нейните — твърди, горещи, алчни, докато ръцете му се плъзгаха като разтопена стомана по тялото й. Но вече не галеха, а жигосваха. С една дълга милувка на собственик той бе изразил претенциите си. И сега бе твърде късно за избор.
Страх и удоволствие водеха борба вътре в нея, връхлитащите я чувства я караха да тръпне, дори когато изпитваше наслада. Пръстите й се впиха в раменете му, алчно се заровиха в косата му. Под тънките памучни дрехи тя долавяше трескавите удари на сърцето му и съзнаваше, че бие за нея.
Още. Единствената му мисъл бе, че иска още, докато ароматът на жената проникваше в съзнанието му, вкусът й изпълваше устата му. Тя отново се притисна в него — това крехко стройно тяло, неспокойно и нетърпеливо. Когато я докосна, когато ръцете му на скулптор изваяха тялото й, откривайки, че извивките и очертанията са идеални, тихите й гърлени стонове прозвучаха като гръмотевици в ушите му.