Уединил се в апартамента си, Михаил дялкаше фигурка от черешово дърво. Нямаше представа защо продължава да упорства. Не работеше с желание както обикновено, но все пак му бе приятно, че има с какво да се занимава.
В мислите му присъстваше единствено тя. Сидни. Хладно пренебрежение и гордост, рече си той, наследени от някой далечен прадядо аристократ. Макар че заедно с цялото семейство бе дошъл тук в Америка още като съвсем малък, той смяташе, че добре познава корените си. Прадедите му бяха украински цигани, страстни и избухливи, които не хранеха ни най-малко уважение към авторитета, поддържан от огромно богатство.
Михаил се смяташе за американец… освен в случаите, когато му бе по-удобно да се възприема като руснак.
Дървени спиралки се сипеха по пода. По-голямата част от жилището му бе заета с парчета дърво, едно пънче от дъб, ножове, свредла, чукчета, бургийки, щипци. Малко гърненце в ъгъла приютяваше безброй четки. В стаята миришеше на безир и стърготини.
Мъжът отпи бира направо от шишето и се облегна назад, за да прецени какво се е получило. Фигурката още не беше готова, защото засега представляваше само външна форма, лишена от чувство или внушение. Михаил прокара пръсти по грубите нарези, по жилките на дървото, като смътно долавяше през отворения прозорец шума от уличното движение, приглушената музика и нечии викове.
През последните две години му бе провървяло, тъй че сега той обитаваше едно от по-големите и по-модерни жилища. Харесваше му да живее тук, в този шумен квартал с пекарна на близкия ъгъл и жените, които разменяха безобидни клюки на пейките, от които в по-късните часове ги изместваха мъжете.
Той не изпитваше нужда да си сложи мокет, огромна вана, или кухня с всички удобства. Неговото единствено желание бе да има покрив, който не тече, душ с топла вода и хладилник за бирата и мезето. А в момента не разполагаше с нито едно от тези неща. Тъй че госпожица Сидни Хейуърд не биваше да си мисли, че днешната им среща ще бъде и последна.
На третото почукване той вдигна поглед и в същия миг в стаята влетя съседката му на етажа.
— Какво става? — усмихна се той.
Кийли О’Брайън затвори, подпря се на вратата и въздъхна.
— Получих ролята. — В следващия миг се втурна, заобиколи масата и буйно прегърна Михаил. — Получих я! — Тя го целуна звучно по бузата. — Получих я! — Целувка и по другата буза.
— Нали ти казах да не се плашиш. — Михаил разроши късата й пепеляворуса коса. — Вземи си бира да отпразнуваме случая.
Момичето тръгна към хладилника. Беше обута в предизвикателно къси яркозелени шорти.
— Толкова много се бях притеснила преди прослушването, че започнах да хълцам. Изпих цял литър вода, та по време на прослушването без малко да повърна. — Тя хвърли капачката по посока на кофата за боклук, сетне надигна бутилката. — Е, все пак я получих. Ще бъде страхотен сериал. Името ми ще е на шесто или седмо място в надписите, но пък ме убиват чак в трета серия. — Тя отпи глътка, сетне нададе продължителен неистов писък. — Ей така пищя, когато серийният убиец ме сгащва на улицата. Мисля, че тъкмо този писък свърши работа.
— Дума да няма. — Както обикновено, нейният забързан говор го забавляваше. Момичето беше на двайсет и три, с привлекателно стройно тяло, живи зелени очи и сърце, необятно като Големия каньон. Ако Михаил не се чувстваше като неин по-голям брат още от първия ден на запознанството им, той по всяка вероятност отдавна би я поканил в леглото си.
— Ей, искаш ли да си поръчаме китайска храна, пица или нещо друго? — попита Кийли, като отново надигна бутилката. — Имам замразена пица, но фурната ми пак не работи.
Това простичко признание отново предизвика пламъци в очите на Михаил.
— Днес ходих при Хейуърд.
Бутилката застина в ръката на момичето.
— Лично ли? Искаш да кажеш, че се срещнахте очи в очи.
— Да. — Михаил остави инструментите и ги бутна встрани, за да не повреди фигурката.
Впечатлена от новината, Кийли се настани на перваза под прозореца.
— Гледай ти! Хайде, разказвай, какво представлява той?
— Той е покойник.
Момичето се задави, облещи очи насреща му и взе да се удря в гърдите.
— Покойник? Ти да не си…
— Да съм го убил ли? — Този път Михаил прихна. И тази черта на Кийли безкрайно му допадаше — нейното непресъхващо желание за драматични преживявания. — Не, но обмислям план за убийството на наследника Хейуърд — неговата внучка.
— Новият хазяин е жена? Как изглежда?
— Много красива, много студена. — Гримаса изкриви лицето му, когато той отново прокара пръсти по топлото дърво. — Има червени коси и бяла кожа. Сини очи като замръзнало езеро. Заговори ли, наоколо започват да падат ледени висулки.
— Богатите — отбеляза Кийли — могат да си позволят да се държат студено.
— Казах й, че й давам два дни, преди да отида в инспекцията по строителството.
Този път Кийли се усмихна. Колкото и да се възхищаваше от Михаил, тя чувстваше колко наивен е той.
— Пожелавам ти успех. Може би трябва да възприемем идеята на госпожа Бейфорд и да обявим стачка на наемателите. Естествено, в такъв случай рискуваме да ни изхвърлят, но какво от това… — Тя надникна през отворения прозорец. — Да знаеш само каква кола е спряла долу. Трябва да е линкълн или нещо подобно… Има и шофьор. От задната врата слиза някаква жена. — По-скоро развълнувана, отколкото обхваната от завист, Кийли изпусна дълга въздишка на одобрение. — Имам чувството, че разглеждам някое списание, една жена, която разбира от бизнес. — Все така усмихната, тя хвърли поглед през рамо. — Май твоята ледена принцеса е проявила неблагоразумието да ни посети.