Сидни изключи говорителя, сетне погледна Жанин.
— Е, какво ще кажеш?
— Не забелязах дори да трепнеш. А я погледни мен. — И Жанин протегна ръце. — Дланите ми са мокри. И тримата бяха намислили за нула време да те сразят, а ти изравни играта. Моите поздравления.
— Според мен сделката ще се хареса на управителния съвет. — Седем милиона, помисли си тя. Току-що бе сключила сделка за седем милиона долара. Жанин имаше право. Не беше отстъпила нито крачка. — Хайде сега да подготвим документите за факса.
— Да. — Жанин се изправи, но ето че в този момент телефонът иззвъня. Без да се усети младата жена вдигна слушалката преди Сидни. — Кабинетът на госпожица Хейуърд. Един момент, моля. — И натисна копчето за изчакване. — Господин Уорфийлд.
Сянка на умора замъгли очите на Сидни, когато тя кимна.
— Ще приема разговора. Благодаря ти.
Изчака вратата да се затвори и едва тогава включи разговора.
— Здравей, Чанинг.
— Вече няколко дни се опитвам да се свържа с теб. Къде се криеш?
Сидни си припомни изтърбушеното легло на Михаил и се усмихна.
— Съжалявам, Чанинг. Бях… заета.
— Работа, работа, и никакви забавления, скъпа — отбеляза мъжът, с което я накара здраво да стисне зъби. — Аз ще те откъсна от всичко това. Искаш ли да обядваме заедно утре?
По навик Сидни погледна календара си.
— Имам уговорена среща.
— Срещите се уговорят, за да бъдат отложени.
— Не, наистина не мога. Всъщност в момента задвижвам няколко проекта наведнъж и цяла седмица няма да мога да изляза от кабинета си.
— Виж, Сидни, обещах на Маргьорит, че няма да допусна да се затвориш там. А аз държа на думата си.
Как тъй бе в състояние да приключи сделка за милиони долари, без да изгуби самообладание, запита се тя, а в същото време допуска този натиск в чисто личен план да я изнерви.
— Майка ми ненужно се безпокои. Наистина съжалявам, Чанинг, но сега нямам време за приказки. Трябва да… закъснявам за една среща — изтърси първото, което й хрумна.
— Красивите жени имат право да закъснеят. Щом не мога да те изведа на обяд, трябва на всяка цена да те принудя да дойдеш с нас в петък. Цяла компания отиваме заедно на театър. Първо ще пийнем по нещо, разбира се, а после ще хапнем някъде.
— Заета съм, Чанинг. Приятно прекарване все пак. А сега наистина трябва да затварям. Чао. — Сидни избълва някаква ругатня, насочена към самата нея, след което остави слушалката върху вилката.
Защо просто не му каза, че се среща с друг мъж?
Прост въпрос, рече си тя, прост отговор. Чанинг тутакси щеше да отърчи при Маргьорит, а Сидни не искаше майка й да узнае. Михаил бе само неин, единствено неин и тя държеше да бъде така поне още известно време.
Той я обичаше.
Сидни затвори очи и усети познатата тръпка на наслада, примесена с не малка доза страх. Може би след време щеше да бъде в състояние и тя да го обикне безрезервно, макар да се боеше, че това пълно отдаване е непостижимо за нея.
Беше се опасявала, че ще се окаже фригидна. И определено бе сбъркала. Но това бе само първата крачка.
Време, повтори си тя. Нужно й бе време да подреди чувствата си. А после… после щяха да се погрижат за останалото.
Почукването на вратата на кабинета й я върна на земята.
— Да?
— Извинявай. — Жанин носеше една от бланките с емблемата на фирмата. — Това току-що пристигна от кабинета на господин Бингам. Предположих, че ще поискаш да го видиш веднага.
— Да, благодаря ти. — Думите в писмото бяха умело подбрани, за да прикрият гнева и озлоблението и все пак това бе оставка. Която започваше да тече от този момент. Сидни внимателно остави писмото. Не беше нужна особена проницателност, за да се досети човек, че това не е краят на борбата. — Жанин, нужни са ми някои от досиетата на служителите. Ще трябва да намерим човек за мястото на господин Бингам, но искам най-напред да проверя дали не разполагаме с подходящ кандидат в самата фирма.
— Да. — Жанин тръгна към вратата, но спря. — Като твой помощник, имам ли право да предложа съвет?
— Да, разбира се.
— Пази се. Един мъж с удоволствие би забил нож в гърба ти.
— Зная. И нямам намерение да го оставя да ме изненада. — Тя разтри скованите мускули на шията си, за да се отърси от напрежението. — Не искаш ли преди да се заемем с досиетата, да изпием по едно кафе? Двете заедно.
— След секунда е готово. — Когато се обърна, тя без малко не се блъсна в Михаил, който тъкмо влизаше през вратата. — Извинете. — Мъжът бе вир вода, бялата фланелка бе залепнала по тялото му. За кратък миг Жанин си представи, че току-виж поискал тя да го избърше. — Съжалявам, госпожица Хейуърд е…