— Благодаря — отвърна Сидни. Преди още да се е навела, Наташа вдигна чантата й. — Много мило, че ме поканихте.
Наташа хвърли само бегъл поглед през рамо.
— Ти си приятелка на брат ми, следователно и моя. — И все пак Наташа определено възнамеряваше да опече Спенс на шиш още преди края на вечерта.
В дъното на коридора тя отвори вратата на малка стая, мебелирана с тясно легло с дървени табли. Върху лъснатия до блясък дъбов паркет бяха нахвърляни по-избелели килимчета. Кученца стърчаха от стара бутилка от мляко, сложена на масата до прозореца, където нежни ружи превиваха стъбла под напорите на вятъра.
— Надявам се тук ще ти бъде удобно — рече Наташа, като остави чантата върху ракла от черешово дърво.
— Чудесно е. — Въздухът бе наситен с уханието на кедър, от който бе изработен гардеробът до стената, и от розовите листа, хвърлени в купата до нощното шкафче. — Много се радвам, че успях да се запозная със сестрата на Михаил, съпруга на един стар приятел. Разбрах, че Спенс преподава музика в Университета.
— Преподава в Шепърдс Колидж и започна отново да композира.
— Това е чудесно. Той е невероятно талантлив. — Внезапно изпаднала в още по-голямо смущение, тя прокара пръсти по завивката, чийто шарки изобразяваха венчални халки. — Спомням си малката му дъщеричка Фреди.
— Сега е на десет — рече Наташа с топла усмивка. — Държеше да изчака Михаил, но заспа на канапето. — Челюстта й леко се стегна. — Взе и Иван със себе си, защото си въобразяваше, че му осигурява надеждно прикритие. А той ми изрови петуниите. Утре, струва ми се… — Наташа внезапно прекъсна мисълта си.
— Какво има?
— Сетих се за Кейти, най-мъничката. — Наташа неволно сложи ръка на гърдата си, налята с мляко. — Сигурно се е събудила за среднощната дажба. Извини ме, ако обичаш.
— Разбира се.
На вратата Наташа се поколеба. В случая можеше да се довери на инстинктивните си усещания или на обективното наблюдение. А тя открай време се доверяваше на инстинкта си.
— Искаш ли да я видиш?
Само след миг колебание устните на Сидни се извиха в усмивка.
— Да, много.
В другия край на коридора, през три врати от нейната, детският плач постепенно се усилваше. Мракът в стаята се разсейваше от нощна лампа с формата на розово морско конче.
— Ето ме, бебчо — рече Наташа и вдигна детето. — Мама е тук. — Плачът премина в тихо скимтене и Наташа се обърна. На прага стоеше Спенс. — Всичко е наред. Само дето е мокра и гладна.
Той обаче не се сдържа. Никога не му омръзваше да съзерцава своето най-малко дете, това прекрасно съвършено копие на жената, в която се бе влюбил. Той се приведе, лекичко целуна съпругата си, погали с пръст бузката на бебето. Скимтенето внезапно престана и Кейти загука.
— Искаш да се изфукаш пред Сидни — засмя се Наташа.
Погледът, който си размениха над мъничката тъмна главичка, излъчваше тъй силна любов, че сълзи заседнаха в гърлото на Сидни. Трогната до дъното на душата си, тя тихичко се измъкна и ги остави сами.
Някъде след седем тя внезапно се събуди от буен лай, писклив смях и викове току под прозореца й. Неохотно се обърна и осъзна, че е сама в леглото.
Михаил бе изпълнил обещанието си, беше се промъкнал в стаята й, ала никой от двамата не намери покой преди първите лъчи на зората. Сега обаче го нямаше.
Сидни се претърколи, захлупи главата си с възглавницата, за да заглуши шумовете, долитащи от двора. Сега пък се уплаши, че ще се задуши, затова се отказа от опитите да заспи отново. Стана от леглото и наметна халата си. Тъкмо отваряше вратата, когато отсреща се показа Рейчъл.
Двете млади жени се изгледаха една друга с леко подпухнали очи. Рейчъл първа се прозина.
— Когато имам свои деца — рече тя, — ще им забраня да стават от леглата си преди десет в събота сутринта. А в неделя няма да мърдат до обяд. И то само ако ми донесат закуската в леглото.
Сидни облиза пресъхналите си устни и се подпря в рамката на вратата.
— Пожелавам ти да го постигнеш.
— Лошото е само, че децата са моя слабост. — Рейчъл отново се прозина. — Да ти се намира монета?
Все още сънена, Сидни бръкна в джобовете на халата си.
— Не, съжалявам.
— Почакай минутка. — Рейчъл се скри в стаята си и след миг отново се появи с монета в ръка. — Казвай.
— Моля?
— Ези или тура. Който спечели, пръв ще ползва банята. Който загуби, ще иде да донесе кафе.
— А, това ли било. — Отначало си помисли, че любезността изисква да предложи да донесе кафето, но в следващия миг надви желанието да се пъхне под душа. — Тура.