— Зная. А ти се опитваш да ми покажеш неговата чувствителност. Това не е необходимо. Не познавам друг човек, способен на такава доброта и отзивчивост.
— Реших, че може би се страхуваш да не те нарани.
— Не — тихо отвърна Сидни. Тя знаеше какво голямо сърце трябва да притежава човек, за да създаде нещо толкова красиво като тази малка фигурка на жена, която превръща сламата в златни нишки. — По-скоро се страхувам аз да не го нараня.
— Сидни…
В този момент задната врата изтрещя и тежки стъпки огласиха коридора.
Прекъсването бе добре дошло за Сидни. Да споделя чувствата си с друг човек за нея бе нещо тъй ново и смущаващо. Огромно бе удивлението й, когато осъзна, че го е сторила, и то пред жена, с която се е запознала едва предишния ден.
Има нещо невероятно в това семейство, осъзна тя. Нещо от вълшебството на приказните фигурки, които Михаил дялкаше за сестра си. Може би вълшебството бе нещо просто като щастието.
Часовете на следобеда продължаваха да се нижат, гостите и обитателите на къщата все тъй продължаваха да влизат и излизат, шумни, настоятелни и твърде често изпоцапани. Случваше се Надя да поразчисти терена, като разпореди на мъжете да излязат навън.
— Откъде накъде ще си седят на сянка и ще пият бира, додето ние готвим! — възмути се Рейчъл, чиито сръчни пръсти с невероятна скорост белеха картофи.
— Въпросът е — отвърна Надя и пусна цяла дузина яйца да се варят, — че ако ги оставим тук, ще поискат да опитат всяко нещо, непрестанно ще ми препречват пътя с огромните си крачища, а и всичко ще изпоцапат.
— Това е разумен довод и все пак…
— Ще трябва да почистят след нас — напомни й Наташа.
Доволна, че има съмишленик, Рейчъл посегна към следващия картоф. Тя се оплакваше само в името на справедливостта. Влюбена бе в готвенето, както и в професията си на адвокат.
— Ако Вера беше тук, нямаше да посмеят.
— Това е домашната ни помощница — обясни Наташа, която се бе заела да накълца огромна камара зеленчуци. — При нас е вече две години. Дадохме й един месец почивка и тя отиде на пътешествие със сестра си. Можеш ли да измиеш гроздето?
Сидни послушно следваше дадените й инструкции, миеше плодовете, подаваше нужните подправки, току разбъркваше някое ястие. И все пак чудесно съзнаваше, че трите жени от семейство Станисласки за нула време могат да се справят и с двойно повече работа.
— Можеш да се заемеш с яйцата — любезно предложи Надя, като забеляза, че Сидни се чуди какво да подхване. — Скоро ще изстинат.
— Ами аз… — Тя се огледа безпомощно, крадешком хвърли поглед и към яйцата, топнати в студената вода.
— Не знам как.
— Майка ти не те е научила до готвиш? — В тона на Надя нямаше раздразнение, тя просто не можеше да повярва на ушите си. Смяташе за свой дълг да научи всяко едно от децата си на това изкуство — независимо дали такова е било тяхното желание, или не.
Сидни не вярваше Маргьорит някога да е сварила дори едно яйце, какво остава да добави подправки.
— Не — чистосърдечно призна младата жена, — тя ме научи какво да си поръчвам, като отида на ресторант.
Надя я потупа по бузата.
— Като изстинат, ще ти покажа как ги обича Михаил. — И тя промърмори нещо на украински, доловила от интеркома плача, с който Кейти възвестяваше, че се е събудила.
Наташа поклати глава, като забеляза с каква бързина Надя бърше ръцете си, за да се качи при внучката.
— Имаш ли нещо против ти да се качиш, Сидни? — попити тя с усмивка. — Аз просто не мога.
— Искаш да се кача да вземе бебето ли? — примига Сидни.
— Да, моля те.
Ужасно смутена, младата жена тръгна да изпълни поставената задача.
— Какво си намислила, Наташа? — поиска да знае Рейчъл.
— Тя иска да има свое семейство.
Рейчъл прихна да се смее и прегърна майка си и сестра си.
— Е, с този избраник ще получи дори повече, отколкото е мечтала.
Бебето изглежда ужасно разстроено, помисли си Сидни и ускори крачка. А може да е болно. И защо ли Наташа не се качи сама да се погрижи за дъщеря си? А може би когато една майка има вече три деца, не обръща на всяко едно толкова много внимание. Тя пое дълбоко дъх и решително влезе в детската стая.
С разрошена коса Кейти се бе уловила за дървената решетка на кошчето и не преставаше да пищи. Малките й крачета току се подгъваха, а тя все тъй упорито се мъчеше да запази равновесие. Един поглед към Сидни бе достатъчен и обляното в сълзи личице се сгърчи. Детето протегна ръчички, олюля се и седна на дупето си.