— Разрушения в сградата? — Тя усети как сърцето й се качва в гърлото.
— Да, но никой не е пострадал. — Видя как затвори очи от облекчение и поклати глава. — Тук-там са напръскали с боя, изпочупили са прозорци. — Преглътна напиращата ругатня. — Два от празните апартаменти са наводнени. Отивам да видя какво може да се направи.
— Ще дойда с теб! Дай ми само десет минути — рече Сидни и скочи от леглото.
Гледката й причини болка. Това бяха само тухли, дърво и стъкло, ала й стана болно, като видя разрушенията. Скверни думи бяха надраскани с ярка червена боя по приятната стара мазилка. Три от прозорците на долния етаж бяха изпочупени. Вътре някой с нож бе издълбал парапетите и изровил дупки в гипса.
В апартамента на госпожа Уолбърг водата бе дълбока близо трийсетина сантиметра, намокрила бе килимите, краищата на калъфите. Дантелените ръчно плетени покривчици плуваха като жални лилии.
— Запушили са мивките — обясни Алекс. — Преди да счупят прозорците и да събудят обитателите пораженията тук са били вече факт.
Пораженията са факт, повтори наум Сидни. Ала това не бе всичко.
— А другия апартамент?
— На втория етаж. Празен е. Там също доста са изпоцапали. — Той лекичко стисна ръката на Сидни. — Съжалявам. В момента взимаме показания от наемателите, но все пак…
— Било е тъмно — довърши сама Сидни. — Всички са спели и по всяка вероятност никой нищо не е видял.
— Нищо не се знае. — Алекс се обърна по посока на гласовете откъм фоайето, където се бяха събрали много от наемателите. — Защо не се качиш в апартамента на Михаил? Ще ни е нужно доста време, докато успокоим хората.
— Не, тази сграда е моя. Искам да говоря с тях.
Алекси кимна и я поведе по коридора.
— Странно, не са си направили труда да откраднат нещо… Пък и са влезли само в два от празните апартаменти.
Сидни му хвърли кос поглед. В момента той не носеше униформа, но никой не би се усъмнил, че е ченге.
— Това разпит ли е, Алекс?
— Просто отбелязвам. Предполагам, ще се досетиш кой има достъп до списъка на наемателите.
— Мисля, че да — отвърна тя. — Имам представа кой е отговорен за всичко това, Алекс. — Тя прокара ръка по съсипаните перила. — О, не зная кой е напляскал всичко тук в боя, нито кой е предизвикал наводнението, но зная кой стои в дъното. Съмнявам се обаче, че ще успея да го докажа.
— Доказването остави на нас.
Тя замислено се загледа в стеклата се по стената боя.
— Сериозно ли го казваш? — И поклати глава, преди още да получи отговор. — Щом се убедя напълно, ще ти предоставя всичко, с което разполагам. Обещавам… стига ти да ми дадеш дума да не казваш нищо на Михаил.
— Трудна сделка ми предлагаш, Сидни.
— И за мен няма да е лесно — кимна тя и се запъти към наемателите.
В осем часа тя вече бе в кабинета си и старателно преглеждаше личното досие на Лойд Бингам. До десет вече бе провела няколко телефонни разговора, беше изпила безброй чаши кафе, но пък разполагаше с някакъв план на действие.
Бе упълномощила Михаил да наеме повече хора, лично бе говорила с детектива от застрахователната компания и вече бе готова за кратък психологически сблъсък.
Сама набра номера на Лойд Бингам и изчака първите три сигнала.
— Ало.
— Лойд, обажда се Сидни Хейуърд.
В слушалката чу сухия му смях.
— Някакъв проблем ли има?
— Не, нищо непоправимо. Твърде жалък опит, Лойд.
— Нямам представа за какво говориш.
— Естествено. — Сарказмът бе едва доловим, дори небрежен. — Следващия път те съветвам да направиш по-сериозно проучване.
— Няма ли да говориш по същество?
— Същественото в случая е моята сграда, моите наематели и твоята грешка.
— Много отрано започваш със загадките. — Безмерното доволство в гласа му я накара да свие юмрук.
— Няма никаква загадка, когато решението е тъй ясно. Едва ли имаш представа колко много работници живеят в сградата. И колко рано сутрин стават тези хора, пият си кафето и поглеждат през прозореца. И с каква готовност ще дадат съответните описания на полицията.
— Ако се е случило нещо в твоята сграда, това е твой проблем. — Мъжът смукна дълбоко от цигарата си. — Аз дори не съм приближавал до нея.
— Нито за миг не съм си помислила подобно нещо — небрежно отвърна Сидни. — От край време умееш да прехвърляш работата си другиму. Ала в момента, в който определени лица бъдат спипани от полицията, струва ми се, ще откриеш колко е неприятно е подчинените ти да не проявяват лоялност към теб.
Беше готова да се закълне, че го усеща как се поти.
— Не съм длъжен да слушам това.
— Не, разбира се. За това няма да те задържам. Само още нещо, Лойд, не се оставяй да ти измъкнат допълнителни пари. Не са си свършили работата както трябва. Чао.