— Сигурно — прошепна Сидни, внезапно почувствала се непоносимо уморена. — Но освен това държиш да взимаш решения вместо мен. Не искам да те засегна, но осъзнах, че никога не си била наясно кое е най-доброто за мен. С постъпката си тази вечер ти ме принуди да причиня на Чанинг болка, каквато никога не бих му причинила.
— Просто си мислех… — По бузата на Маргьорит се търкулна сълза.
— Не мисли вместо мен. — Сидни също едва сдържаше сълзите си. — Никога повече не мисли вместо мен. Веднъж ти позволих да го сториш и съсипах живота на един човек.
— Не искам да си самотна — разрида се Маргьорит. — Отвратително е човек да остане сам.
— Мамо. — Макар да се боеше, че все още е рано да проявява слабост, тя хвана ръцете на Маргьорит. — Изслушай ме, изслушай ме внимателно. Обичам те, но не мога да бъда теб самата. Искам да знаеш, че отношенията ни могат да бъдат честни и приятелски. Разбира се, ще отнеме време. Но ще бъде възможно само ако се опиташ да ме разбереш и да ме уважаваш заради това, което съм, а не за това, което искаш да бъда. Не мога да се омъжа за Чанинг само за да угодя. Не мога да се омъжа за никого.
— О, Сидни!
— Има неща, които не знаеш. Неща, за които не искам да говоря. Просто те моля да ми се довериш. Зная какво правя. Последните няколко седмици бяха най-щастливите в живота ми.
— Станисласки — въздъхна Маргьорит.
— Да, Станисласки. И Хейуърд — добави Сидни. — И аз. Най-сетне постигнах нещо. За мен то е от огромно значение. А сега нека ти оправим грима, а сетне ще похапнем.
Седнал на работната си пейка, Михаил лакираше бюста от палисандрово дърво. Нямаше намерение да работи толкова до късно, но Сидни просто се появи изпод ръцете му. Невъзможно бе да опише какво изпита, когато тя постепенно оживя. Появи се бавно и покорно, а не с мощен взрив. Не му се налагаше да размишлява. Макар пръстите му да бяха схванати, доказвайки колко дълго бе резбовал, изглаждал, лакирал, той почти не помнеше какви техники е използвал.
Инструментите нямаха значение, важен бе единствено резултатът. Сега тя беше с него, красива, топла, жива. И той знаеше, че никога няма да се раздели с тази скулптура.
Отпусна се назад и леко разкърши рамене, за да раздвижи скованите мускули. Беше толкова уморителен ден, започнал още преди зазоряване. Принуден бе да насочи гнева си в организиране на почистването и поправките на най-големите щети. Сега, когато устремът да завърши бюста го бе напуснал, той се почувства съсипан от умора. Но не искаше да си легне. Не и в празното легло.
Как бе възможно тя да му липсва толкова много само след няколко часа раздяла? Защо имаше чувството, че е на другия край на света, когато тя бе просто в другия край на града? За нищо на света нямаше повече да се съгласи да прекара някоя нощ без нея, закле се той, стана и закрачи из стаята. Тя трябваше да разбере това. Щеше да я накара да разбере. Една жена нямаше право да стане тъй жизненоважна за съществуването на един мъж и сетне да го изостави неспокоен и самотен в полунощ.
Михаил прокара пръсти през косата си и размисли над съществуващите възможности. Можеше да си легне и да се принуди да заспи. Можеше да се обади по телефона и да се наслади на гласа й. А можеше да отиде до жилището й и да заблъска по вратата, докато Сидни му отвори.
Той се ухили. Третата възможност му допадна най-много. Грабна ризата си от близкия стол и я навлече, отправяйки се към вратата.
Сидни изненадано ахна, когато той рязко отвори, преди още да е успяла да почука.
— Каква интуиция! — Тя притисна ръка към сърцето си. — Съжалявам, че идвам толкова късно, но — видях, че свети и…
Михаил не й позволи да довърши, дръпна я вътре и я прегърна толкова силно, та тя се зачуди дали ребрата й ще останат здрави.
— Идвах при теб — промърмори мъжът.
— При мен? Аз току-що си тръгнах от ресторанта.
— Желаех те. Исках да… — Той рязко млъкна и я отдръпна от себе си. — Минава полунощ. Как може да пътуваш през целия град след полунощ?
— За Бога…
— Опасно е жена да пътува сама през нощта.
— Бях в пълна безопасност.
Той поклати глава и повдигна брадичката й.
— Следващия път ми се обади. Ще дойда да те взема. — Очите му се присвиха. Очите на художника, на влюбения, виждаха зад грижливо освежения грим. — Плакала си.
В обвинението се прокрадваше ярост и Сидни се разсмя.
— Всъщност не. Мама се разчувства и се получи като верижна реакция.
— Нали каза, че двете сте оправили отношенията си.
— Така беше. Или поне аз си бях помислила, че сме започнали да се разбираме по-добре.