Михаил леко се усмихна и прокара палец по устните на Сидни.
— Тя смята, че не съм достоен за дъщеря й.
— Не това е проблемът. Боя се, че е много разочарована. Плановете й се провалиха с гръм и трясък тази вечер.
— Ще ми разкажеш ли?
— Да. — Тя заобиколи с намерението да се отпусне на изтърбушеното канапе, но зърна бюста. Бавно приближи, за да го разгледа. Когато заговори, гласът й бе тих и натежал от чувства. — Имаш невероятен талант.
— Резбовам това, което виждам, това, което зная и това, което чувствам.
— Такава ли ме виждаш?
— Ти изглеждаш точно така. — Той нежно сложи ръце на раменете й. — За мен.
Значи за него тя беше красива. И тръпнеше от любов към него.
— Дори не ти позирах.
— Ще го сториш. — Той притисна устни в косите й. — Разкажи ми.
— Когато отидох на срещата с майка ми в ресторанта, там беше и Чанинг.
Над главата на Сидни очите на Михаил опасно потъмняха.
— Банкерът с копринените костюми. Позволи му да те целуне, преди да позволиш на мен.
— Познавам го доста преди да се запозная с теб. — Развеселена, Сидни се извърна и забеляза проблесналата в очите му ревност. — А пък и доколкото си спомням, не съм ти позволявала да ме целунеш. Ти просто го стори.
Михаил отново я целуна страстно.
— Няма да му позволиш отново.
— Няма.
— Добре. — Той я дръпна на канапето. — Тогава ще го оставя да живее.
Сидни се разсмя, прегърна го и склони глава на рамото му.
— Всъщност вината не е негова. Нито пък на майка ми. Просто въпрос на навик и определено стечение на обстоятелствата. Тя бе подготвила цялата вечер, след като бе убедила Чанинг, че е време да ми направи предложение.
— Предложение? — Михаил я завъртя към себе си. — Той иска да се ожени за теб?
— Всъщност не. Мислеше, че иска. Със сигурност вече няма желание. — Но Михаил я отблъсна, стана и закрачи из стаята. — Няма причина да се ядосваш — рече Сидни и приглади гащеризона си. — Аз бях тази, която се оказа в неловко положение. И се съмнявам, че той изобщо някога ще ми проговори.
— Ако го стори, ще му отрежа езика. — По-спокойно, рече си Михаил, опитвайки да уталожи гнева си. — Никой освен мен няма да се ожени за теб.
— Вече ти обясних… — Гласът й заглъхна и тя мъчително си пое въздух. — Наистина не бива да се впускаме в това. — Тя успя да се изправи. — Късно е.
— Почакай — нареди Михаил и влезе в спалнята. Когато се върна, носеше малка кутийка. Кръвта на Сидни замръзна в жилите й. — Седни.
— Не, Михаил, моля те…
— Тогава стой права. — Мъжът повдигна капачето и разкри пръстен от ковано злато с малко яркочервено камъче. — Дядото на баща ми го направил за своята съпруга. Бил е златар, така че изработката е чудесна, макар камъчето да е малко. По право пръстенът се пада на мен, защото съм най-големият син. Ако не ти харесва, ще ти купя нещо друго.
— Не, прекрасен е. Моля те, недей. Не мога. — Тя сви юмруци и ги скри зад гърба си. — Не ме моли да стана твоя жена.
— Моля те — нетърпеливо рече той. — Дай ми ръката си.
Тя отстъпи назад.
— Не мога да нося пръстена. Не мога да се омъжа за теб.
Мъжът само поклати глава, измъкна едната й ръка и надяна пръстена.
— Виждаш ли, че можеш да го носиш. Малко е голям, но ще го стесним.
— Не. — Тя понечи да го издърпа, ала той обви ръката й със своята. — Не искам да се омъжа за теб.
Пръстите му стегнаха хватката си и в очите му проблеснаха пламъци, по-ярки от рубина на пръстена.
— Защо?
— Не искам да се омъжвам — отчетливо рече тя. — Не искам да унищожа това, което започнахме.
— Бракът не унищожава любовта, напротив, засилва я.
— Ти няма откъде да знаеш — тросна се тя. — Не си бил женен. А аз съм била. И не искам да преживея отново подобно нещо.
— Значи така. — Борейки се с гнева си, Михаил се залюля на пети. — Този твой съпруг ти е причинил болка, направил те е нещастна и ти смяташ, че аз ще сторя същото.
— По дяволите, аз го обичах! — Гласът й секна и тя покри лицето си с ръка, когато сълзите се застичаха по бузите й.
Разкъсван от ревност и съчувствие, той я привлече в обятията й, зашепна утешителни думи, като нежно галеше косата й.
— Съжалявам.
— Ти не разбираш.
— Обясни ми, за да разбера. — Той повдигна брадичката й и целуна мокрите от сълзи бузи. — Съжалявам — повтори. — Няма вече да ти крещя.
— Не е това — въздъхна тя. — Просто не искам да те нараня. Моля те, нека оставим това.
— Не мога да го оставя. Не мога да оставя и теб. Обичам те, Сидни. Имам нужда от теб. Имам нужда от теб, за да живея. Обясни ми защо не искаш да ме приемеш за съпруг.
— Ако изобщо съществува някой… — започна тя, сетне бързо поклати глава. — Михаил, не мога да мисля за брак. „Хейуърд“ е твърде голяма отговорност и трябва да се съсредоточа върху кариерата си.