Михаил чукаше от врата на врата. Него хората посрещаха възторжено, нея — враждебно. От много апартаменти ги лъхваше апетитна миризма. Предложиха й щрудел, кифлички, гулаш, пилешки крилца. В някои от оплакванията прозираше горчивина, в други отчаяние, ала Сидни сама се убеди, че онова, което Михаил бе изложил в писмата, не бе преувеличено.
Докато стигнат третия етаж, вече й се виеше свят от горещината. На четвъртия тя отказа предложените спагети и кюфтенца — учудена как изобщо някому може да хрумне да готви в такава жега — и прие само чаша вода. Побърза да си запише колко оглушително дрънчат тръбите. Когато се озоваха на петия етаж тя вече с отчаяние мечтаеше за леден душ, чаша студено „Шардоне“ и блажения уют на собствения си апартамент, снабден с безотказна климатична инсталация.
Михаил забеляза, че лицето й пламти от горещина. По време на последното изкачване я бе чул да се задъхва и това му достави удоволствие. Нищо нямаше да й стане на кралицата, ако зърне как живеят поданиците й. Запита се защо ли не съблече поне сакото си, или пък да разтвори едно-две от копчетата, целомъдрено пристегнали блузата й.
Не му стана приятно, като осъзна мисълта, че с удоволствие би сторил това вместо нея.
— Смятах, че поне някои от наемателите биха могли да си позволят климатична инсталация — отбеляза Сидни, усетила лепкава струйка да се спуска по гърба й. — От онези, които се монтират на прозорците.
— Електрическата инсталация няма да издържи — отвърна Михаил. — При всяко пускане бушоните гърмят. — Най-лошо е по коридорите — небрежно продължи той. — До там изобщо не достига въздух. А тук в по-високите етажи е направо ад. Както знаете, горещият въздух се издига нагоре.
— Известно ми е.
Пребледняла е като платно, отбеляза мъжът и изруга.
— Свалете си сакото.
— Моля?
— Бъдете благоразумна. — Той дръпна лененото сако от раменете й и започна да тегли ръкавите.
Към нетърпимата задуха се прибави и гневът от грубостта на мъжа и Сидни усети как черни кръгове заиграват пред очите й.
— Престанете.
— Твърде глупаво постъпвате. Това тук не ви е пансион за девици.
В докосването му нямаше нищо предизвикателно и все пак й подейства объркващо. Тя блъсна ръцете му в момента, когато получи свобода на действие. Без да й обръща внимание, Михаил я побутна към вратата на собствения си апартамент.
— Господин Станисласки — рече тя задъхано, но с достойнство. — Няма да допусна да ме опипват.
— Съмнявам се дали изобщо знаете какво означава това, ваше височество. Кой ли мъж би пожелал мигом да се превърне в ледена статуя. Седнете!
— И не възнамерявам дори…
Той просто я бутна в близкия стол, сетне погледна към Кийли, застанала на вратата на кухнята със зяпнала от изумление уста.
— Донеси й вода — гласеше кратката му заповед.
Дъхът в гърдите на Сидни секна. На стола до нея бе включен вентилатор, който поохлади пламтящата й кожа.
— Вие сте най-грубият, най-зле възпитаният, най-непоносимият мъж, с когото някога съм била принудена да се срещна!
Михаил взе чашата от Кийли и без малко да плисне съдържанието й в красивото лице на своята посетителка.
— Пийте.
— За Бога, Михаил, имай малко милост — осмели се да продума Кийли. — Та тя изглежда ужасно. Искате ли мокра кърпа? — Вълнението не и попречи да се възхити на копринената блуза с цвят на слонова кост, прихваната с мънички перлени копчета.
— Не, благодаря, нищо ми няма.
— Аз съм Кийли О’Брайън, петстотин и втори.
— Фурната й не работи — вметна Михаил — и до нейния апартамент не достига топла вода. Покривът тече.
— Само когато вали. — Кийли направи опит да се усмихне, но не получи отговор. — Май е време да се омитам. Приятно ми беше да се запознаем.
Когато останаха сами, Сидни започна да отпива от водата на бавни глътки. Михаил не се бе оплакал от собствения си апартамент, ала от мястото, на което седеше, тя зърна протрития линолеум в кухнята, малкия вехт хладилник. А нямаше сили да възприеме останалото.
Без съмнение държанието му бе напълно лишено от тактичност, ала в крайна сметка той беше в правото си, а нейната компания се бе оказала неизправната страна.
Той приседна на кухненския плот и проследи как бавно лицето й възвръща нормалния си цвят. Почувства облекчение. В коридора за момент се бе уплашил, че тя ще припадне. И вече се упрекваше, че се бе държал като простак.
— Искате ли да хапнете нещо? — Говореше отсечено, дори леко неприязнено. — Мога да ви направя сандвич.
Сидни си припомни, че в момента трябваше да бъде на вечеря с един от последните достойни ергени, на когото се бе спряла майка й.
— Не, благодаря. Доколкото разбирам нямате особено високо мнение за мен, права ли съм?