— Това е само дим, с който скриваш истинския отговор.
— Добре. — Тя обви ръце около себе си и се отдръпна от него. — Не смятам, че мога да понеса още един провал и да загубя човек, когото обичам. Бракът променя хората.
— Как е променил теб?
— Михаил, аз обичах Питър. Не така както обичам теб, но го обичах повече от всеки друг човек. Той беше най-добрият ми приятел. Израснахме заедно. Когато родителите ми се разведоха, той беше единственият, с когото можех да поговоря. Питър държеше на мен, интересуваше се от чувствата ми, от желанията ми, от мнението ми. Можехме да седим с часове на плажа, загледани във водата и да споделяме тайните си.
Тя се извърна. Думите връщаха отново пронизващата болка.
— И ти се влюби.
— Не — тъжно промълви Сидни. — Ние просто се обичахме. Почти не си спомням живота си без него. И не мога да си спомня кога приехме женитбата си за даденост. Не че някога сме разговаряли за това. Но всички останали говореха. „Каква прекрасна двойка са Сидни и Питър.“ „Колко много си подхождат.“ Предполагам, че тъй като непрестанно слушахме тези думи, постепенно повярвахме в тях. Както и да е, очакваха от нас да се оженим, а ние и двамата бяхме възпитани да правим това, което се очаква от нас. — Тя избърса сълзата си и приближи до рафтовете. — Беше прав, когато ми даде онази фигурка на Пепеляшка. Аз винаги съм следвала правилата. Очакваше се да отида в пансион и да бъда отличничка. Така и направих. Очакваше се да се държа представително, никога да не изразявам неподходящи чувства. Така и правех. Очакваше се да се омъжа за Питър. Така и направих. — Тя рязко се извърна. — И двамата бяхме на двайсет и две — съвсем прилична възраст за женитба. Предполагам, и двамата смятахме, че всичко ще бъде наред. В края на краищата познавахме се толкова отдавна, имахме еднакви вкусове, разбирахме се. Обичахме се. Но не се получи. Още от самото начало. За медения месец заминахме в Гърция. И двамата харесвахме тази страна. Преструвахме се, че в сексуално отношение бракът ни е чудесен. Разбира се, съвсем не беше така и колкото повече се преструвахме, толкова повече се отдалечавахме един от друг. Върнахме се в Ню Йорк, за да може той да заеме мястото си в семейния бизнес. Аз обзаведох дома ни, организирах партита. И с ужас наблюдавах залеза на слънцето.
— Било е грешка — нежно рече Михаил.
— Да, беше. Грешка, която направих и за която нося отговорността. Загубих най-близкия си приятел и преди всичко да приключи, от любовта не остана и следа. Вече имаше само спорове и обвинения. Аз бях толкова хладна, че бе съвсем разбираемо той да потърси топлина другаде. Но пред хората бракът ни продължи да бъде идеален. Това се очакваше. И когато се разведохме, направихме го хладно и цивилизовано. А не можех да му бъда съпруга, Михаил.
— Сега не е същото. — Той приближи към нея.
— Не, не е. И аз няма да позволя да стане.
— Била си наранена от нещо, което се е случило, а не заради нещо, което си направила. — Михаил нежно обхвана лицето й, когато тя поклати глава. — Да. Трябва да превъзмогнеш болката и да се довериш на това, което съществува между нас. Ще ти дам време.
— Не. — Отчаяна, тя обхвана китките му. — Не виждаш ли, че е същото? Обичаш ме и очакваш от мен да се омъжа за теб, защото това е желанието ти — смяташ, че това е най-доброто.
— Не най-доброто — рече той и леко я разтърси. — Единствено правилното. Искам да споделя живота си с теб. Искам да живея с теб, да имаме деца. Да ги наблюдавам как растат. Ние сме създадени, за да направим семейство, Сидни.
Тя рязко се отдръпна. Той не желае да слуша, помисли си. Не желае да разбере.
— Бракът и семейството не влизат в плановете ми — хладно заяви тя. — Ще се наложи да се примириш с това.
— Да се примиря? Ти ме обичаш. За това съм подходящ. Достатъчно добър съм, за да ме приемеш в леглото си, но не за да промениш плановете си заради мен. И всичко това само защото навремето си следвала правилата, наместо да се вслушаш в сърцето си.
— Сега се вслушвам в здравия си разум. — Тя се отправи към вратата. — Съжалявам, не мога да ти дам това, което искаш.
— Няма да се прибираш вкъщи сама.
— Смятам, че е по-добре да си тръгна.
— Щом искаш да си тръгнеш, ще си тръгнеш. — Той приближи и отвори вратата. — Но аз ще те закарам.
Едва когато лежеше обляна в сълзи в леглото си, осъзна, че все още носи неговия пръстен.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Не че се бе затрупала с работа през последните два дни, просто работата я затрупа. На Сидни само й се щеше това да помогне. Заетостта се отразява добре на душевното състояние. Тогава защо тя се чувстваше толкова нещастна?