— Къде е тя, по дяволите?
— Госпожица Хейуърд не е в кабинета си — важно обясни жената. — Боя се, че ще трябва…
— Като не е тука, къде е?
— Остави на мен, Карла — рече Жанин, появила се на вратата на кабинета си.
— Да, госпожице. — С огромно облекчение Карла бързо излезе.
— Госпожица Хейуърд не е тук, господин Станисласки. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Кажи ми къде е.
— Боя се, че не мога. — Изражението в очите му я накара да отстъпи крачка назад. — Зная само, че за ден-два ще бъде извън града. Замина неочаквано и не ми каза къде отива.
— Извън града? — Той се намръщи към празното бюро, сетне отново насочи поглед към Жанин. — Тя не оставя работата си така.
— Признавам, че е необичайно. Но останах с впечатлението, че е нещо изключително важно. Сигурна съм, че тя ще се обади. Ще се радвам да й предам съобщение от вас.
Той каза нещо кратко на украински и отново се втурна навън.
— Смятам, че ще бъде по-добре да ви оставя сам да й го кажете — промърмори Жанин на празната стая.
Двайсет и четири часа след като напусна кабинета си, Сидни стоеше на сенчест тротоар в Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия. Импулсивното решение я бе довело дотук и сега се намираше пред къщата, където се бе установил Питър след развода.
Лесно бе стигнала с колата до летището и бе хванала самолета. Дори телефонният разговор, с който бе ангажирала час от времето на Питър, не я бе затруднил. Ала тази последна стъпка й се струваше невъзможна.
Не го бе виждала повече от три години, а и последната им среща бе на широката маса на адвокатите. Цивилизовано, да, бяха се разделили цивилизовано. И като напълно непознати.
Беше глупаво да предприема този ход. Разговорът с Питър нямаше да промени нищо. Да настъпи някаква промяна бе невъзможно. И все пак тя се изкачи по стъпалата към верандата на старата къща, вдигна месинговото чукче и потропа на вратата.
Отвори й самият Питър. Никак не се беше променил и тя за малко да протегне ръце и да се хвърли в прегръдките му както навремето. Беше висок и строен, елегантен в бежовия си панталон и ленената риза. Пясъчно-русата му коса бе леко разрошена. Но в зелените очи не проблесна радост от срещата, наместо това те останаха хладни и сдържани.
— Сидни — рече той и се отдръпна, за да й направи път да влезе.
Фоайето бе просторно и светло, изисканото обзавеждане и картините по стените говореха за стари традиции.
— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем, Питър.
— Ти каза, че е важно.
— За мен.
— Добре, заповядай. — Като не знаеше какво друго да каже, той я поведе по коридора към дневната. И двамата имаха безупречни обноски, тъй че тя подхвърли комплименти за къщата, а той ги парира, като я покани да седне и й предложи питие.
— Значи Вашингтон ти харесва — подхвърли тя.
— Много. — Той отпи от виното си, докато тя само въртеше чашата в ръцете си. Беше нервна. Той я познаваше твърде добре, за да разпознае признаците. И беше красива както винаги. Болеше. Болеше го само като я гледаше. И най-добрият начин да бъде преодоляна болката, бе да се заговори по същество.
— Какво мога да направя за теб, Сидни?
Непознати, помисли си отново тя и сведе поглед към чашата си. Познаваха се почти през целия си живот, бяха женени близо три години, а сега бяха напълно чужди един за друг.
— Не знам откъде да започна.
Мъжът се облегна на стола си и махна с ръка.
— Откъдето избереш.
— Питър, защо се ожени за мен?
— Моля?
— Искам да знам защо се ожени за мен?
Със сигурност не бе очаквал подобен въпрос. Той се размърда и отново отпи.
— Поради няколко обичайни причини, предполагам.
— Обичаше ли ме?
Той я стрелна с поглед.
— Обичах те.
— Зная, че се обичахме. Ти беше мой приятел. — Тя стисна устни. — Моят най-добър приятел.
Питър стана да си налее още вино.
— Бяхме деца.
— Не и когато се оженихме. Бяхме млади, но не бяхме деца. И все още бяхме приятели. Нямам представа защо всичко така се обърка, Питър, нито какво направих, за да го съсипя напълно, но…
— Ти? — Той се втренчи в нея, хванал в едната ръка бутилката, в другата — чашата. — Какво искаш да кажеш с това, че ти си съсипала всичко?
— Аз те направих нещастен, ужасно нещастен. Зная, че се провалих в леглото и това се отрази силно на отношенията ни, докато накрая ти не можеше да понасяш да си близо до мен.
— Ти не искаше да те докосвам — рече той. — По дяволите, беше все едно да се любя с…
— С айсберг — безизразно довърши тя. — Казвал си ми го.
Обзет от чувство за вина, той остави чашата.
— Казвал съм ти много неща, а също и ти на мен. Мислех, че съм преодолял голяма част от болката, докато не чух гласа ти днес следобед.