Не така бе планирала нещата, помисли си Сидни и залюля кърпата в ръката си. Трябваше да дойде при него, да му каже колко много го обича, да го помоли да й прости, задето е била такава глупачка. А той би трябвало да бъде мил, да прояви разбиране, да я грабне в прегръдките си и да й каже, че го е направила най-щастливия мъж на света.
Наместо това той бе пиян и груб. А тя се бе държала рязко и критично.
Е, той си го заслужаваше. Преди да си даде време да размисли, тя запрати кърпата към кухнята, където мокрият плат се удари в стената и се плъзна в мивката. За момент тя се взря в кърпата, сетне в собствените си ръце.
Беше хвърлила нещо. И се чувстваше чудесно. Огледа се, забеляза книга с меки корици и я запрати към вратата. Една пластмасова чаша издрънча при удара си в стената, но Сидни предпочиташе да чуе звука от счупено стъкло. Измъкна отнякъде скъсана маратонка и се приготви да хвърли и нея. Някакъв шум на прага я накара да се обърне и да промени посоката, удряйки Михаил право в гърдите, като едва не му изкара въздуха.
— Какво правиш?
— Хвърлям предмети. — Тя измъкна втората маратонка и също я захвърли. Мъжът я хвана, преди да го удари.
— Изостави ме, замина, без да се обадиш, и сега дойде да хвърляш нещата ми?
— Точно така.
С присвити очи, той измери тежестта на обувката в ръката си. Беше изкушаващо, ужасно изкушаващо да я запрати в брадичката й. Изруга и пусна маратонката на пода. Независимо, че тя го заслужаваше, просто не бе в състояние да удари жена.
— Къде замина?
Тя отметна глава.
— Исках да се видя с Питър.
Михаил пъхна ръце в джобовете на джинсите си.
— Изостави ме, за да отидеш да се срещнеш с друг мъж и се връщаш да хвърляш обувки по главата ми. Кажи ми защо да не те изхвърля през прозореца и веднъж завинаги да приключим с това.
— Важно беше да поговоря с него. И аз…
— Засегна ме страшно — изстреля той. Думите пареха на езика му. Не му бе приятно да го признае. — Смяташ ли, че ми пука, задето съм получил юмрук в лицето? Ти вече бе разкъсала сърцето ми. С това мога да се боря — посочи той сцепената си устна. — Това, което ми причини ти, ме остави безпомощен. И чувството е отвратително.
— Съжалявам. — Тя пристъпи към него, но зърна в очите му, че все още не е желана. — Страхувах се, че ще те нараня повече, ако ти дам това, което искаше. Михаил, моля те, изслушай ме. Питър беше единственият човек, който го бе грижа за мен. За мен. Родителите ми… — Тя само поклати глава. — Те не са като твоите. Искаха най-доброто за мен, сигурна съм, но то се изразяваше в наемане на бавачки, купуване на хубави дрехи, избиране на най-добрият пансион, където да ме изпратят. Нямаш представа колко бях самотна. — Тя потърка очи, за да избърше сълзите си. — Имах само Питър и сетне го загубих. Това, което изпитвам към теб е толкова по-силно, толкова всеобхватно, че не зная какво ще правя, ако те загубя.
Михаил усети, че се разнежва. Тя притежаваше способността да го разнежва. Опитите да й устои винаги излизаха безуспешни.
— Ти ме изостави, Сидни. Не си ме загубила.
— Трябваше да се срещна с него. Нараних го ужасно, Михаил. Бях убедена, че аз съм провалила брака ни, приятелството ни, любовта. Ами, ако направех същото и във връзката си с теб? — С лека въздишка тя приближи до прозореца. — Странното бе, че той се измъчваше от същото чувство за вина, от същите угризения, от същия страх. Разговорът ми с него, възстановяването на приятелските ни отношения, промени всичко.
— Не съм ядосан, задето си говорила с него, а защото замина. Боях се, че няма да се върнеш.
Сидни се извърна от прозореца.
— Приключих с бягствата. Заминах само защото се надявах, че ще мога да се върна при теб. Наистина да се върна.
Той се взря внимателно в очите й.
— Така ли?
— Да. — Тя пое дълбоко въздух. — Всички отговори са положителни. Навремето обходихме тази сграда и зад затворените врати аз долових гласове, звуци. Аромати, смях. Завидях ти, че принадлежиш към тази общност. Имам нужда да намеря своя място. Искам да ми се даде възможност да го открия. Да имам семейството, за което ти каза, че сме създадени.
Тя протегна ръка и свали от врата си златна верижка.
На нея проблясваше малкия огнен рубин.
Разтърсен, мъжът прекоси стаята и сложи пръстена на дланта си.
— Носиш го — прошепна.
— Страхувах се да го оставя на пръста си, за да не го загубя. Имам нужда да ме увериш, че все още искаш да го взема.
Той се взря в очите й. Не откъсна поглед от нея дори когато устните му нежно докоснаха нейните.