— Баща ти не ти ли каза? Предполагам е искал да го запази в изненада.
— Какво да ми каже? — попитах, наблюдавайки Либи, подаваща ми ВИП пропуск за Клуб Ковчег.
— Имам представление днес.
Представление? Не пропътувах целия път до Хипстървил, за да прекарам три часа в гараж.
— В центъра е — каза гордо. — Ще изнасяме частно представление за по-възрастните граждани, затова се извинявам, че ти ще си единствената, която не е посивяла. Но знам, че ще ти хареса. — Тя хвана плик, закачен на хладилника й с магнит във формата на дъга.
Отвори го, извади билет и ми го даде.
Градската Трупа игра в бившо основно училище. Съблекалнята на актрисата бе стая, в която още миришеше на гъби, а големите прозорци бяха покрити с тежки пердета. Огледала заменяха черните дъски, а червени, кадифени кутии с гримове, цветя и поздравителни картички стояха на мястото на учителското бюро.
Докато леля Либи се гримираше и се нахлузваше в бялата си Викторианска рокля, аз въртях забравен глобус в ъгъла, оставяйки лакирания ми в черно нокът да се спре на Румъния.
Разбира се, при всички останали случаи щях да изгарям от желание да видя представление на „Дракула“. Щях да ходя всяка вечер, особено за да видя леля си като стара, но сигурна съм, убедителна Луси. Щях да си запазвам места на първия ред. Но защо бих искала да гледам „Дракула“, след като можех да видя истинското нещо, пиейки Блъди Мери надолу по улицата в Клуб Ковчег?
Управителят на сцената извика от коридора.
— Пет минути.
Аз прегърнах Либи и й пожелах успех. Надявах се, че няма да забележи празната ми седалка по време на представлението, но не можех да се притеснявам за това, докато бягах по пътеката към задния изход на театъра.
Издърпах един застарял човек, който като нищо можеше да мине за някое зомби.
— Накъде е Клуб Ковчег?
Някои хора прекарват целия си живот, търсейки за сродните си души. Аз имах само час и половина, за да намеря моята.
Глава 5. Клуб Ковчег
Завих зад ъгъла и видях гледка, невиждана досега: повече от дузина млади готици, чакащи на опашка. Пиърсинг, боядисана черно-бяла коса, лилави рокли до земята, наметала, черни ботуши до колената и рокли в стил Мортиша. Устни, бузи, езици, чела продупчени с метални топчета и вериги. Татуировки на прилепи, бодлива тел и абстрактни видове покриваха крайниците им, гърдите им и гърбовете, а в много случаи, цялата им кожа.
Над опашката от плашещи готици, два ковчега бяха оградени с червени неонови светлини, на гърба на тухлената сграда.
Водена от нетърпението, прередих едно момиче, което бе заето да си връзва отпуснатия корсет на средновековната й рокля.
Двойник на Мерелин Менсън стоящ пред мен, се обърна.
— От тук ли си?
— Не мисля, че някой тук е от тук, ако разбираш за какво говоря — казах, всезнаещо.
— Аз съм Прим — отговори той, подавайки ръката си. Ноктите му бяха по-дълги от моите.
— Аз съм Рейвън — отговорих.
— А аз съм Отрова — изсъска момиче в стегната рокля на черни и червени райета, хващайки ръката на Прим.
Тълпата продължи да се движи напред. Прим и Отрова показаха личните си карти и влязоха вътре.
Бодигард, носещ тениска на Носферату ме разгледа подробно, блокирайки черната, дървена врата във формата на ковчег.
Държах гордо картата си. Но когато дяволития самохвалко започна да я изучава, самочувствието ми изчезна, а сърцето ми започна да бие лудешки.
— Това изглежда, сякаш е правено вчера.
— Е, не е — казах саркастично. — От днес е.
Бодигардът се усмихна, а после се засмя.
— Не съм те виждал тук преди.
— Не ме ли помниш от последния път? Аз бях момичето в черно.
Той се засмя отново. Удари печат с лика на прилеп и сложи пластмасова гривна под формата на бодлива тел около китката ми.
— Сама ли си? — попита.
— Надявам се да срещна приятел. По-стар пич, със сиво наметало. Бил е тук на скоро. Виждал ли си го?
Той се замисли.
— Забелязвам само момичетата — усмихна се. — Но ако не се покаже, аз съм тук точно до преди изгрев — добави, оставяйки ме да мине през ковчежната врата.
Аз минах през нея и навлязох в тъмно, претъпкано, задимено, страшно шумно подземие. Трябваше да направя пауза, за да свикнат очите ми.
Сухо-ледена мъгла минаваше над посетителите като малък дух. Циментовите стени бяха оцветени в черно със светещи неонови черепи. Бледи манекени с огромни прилепски крила висяха от тавана, някои облечени в кожа, други във викториански костюми или антични рокли. Вратите на тоалетните бяха във формата на огромни надгробни плочи; на едната пишеше ЧУДОВИЩА, а на другата ЖЕНСКИ. Паяжини висяха от бутилките зад бара. Надпис под счупен часовник гласеше НИКАКЪВ ЧЕСЪН. Близо до дансинга беше разположен мини готически магазин, върху сгъваеми масички. Клубен вампир можеше да си купи от изкуствени зъби до изкуствени татуировки и карти таро. Над дансинга светеше балкон, до който можеше да се стигне по спираловидно стълбище. Посетители, носещи амулети пълни с кръв и вампирски зъби, изглеждаха като микс от отлъчени готици и може би няколко напълно загубени. Но ако трябваше да залагам, че има истински вампири в тази част на света, някои определено щяха да са тук, където можеше да се скрият сред останалите. Разбиващата музика на Найтшейд кънтеше от колоните. Можех да усетя погледите докато минавах. Вместо обикновените зяпанки, с които бях свикнала, минавайки или по коридора на училището в Дулсвил, или покрай магазина на Прада в града, се почувствах по друг начин — заглеждаха ме. Секси Готици, Невероятни Готици, дори и Загубеняшки Готици ме оглеждаха сякаш бях Готическа Парис Хилтън, минаваща през средновековна алея. Дори и момичетата, носещи смалени тениски, на които пишеше ГРЯХ, или умишлено показващи гладките си, надупчени пъпове, ме оглеждаха от главата до петите, сякаш бях заплаха за всяка друга самотна женска с черен грим и черна стегната рокля. Прокарах нервно пръсти през гарвано-черната ми коса, опитвайки се да бъда внимателна с кой ще срещна погледа си. Бяха ли истински вампири, усещащи миризмата на смъртен? Или просто готици, търсещи женска?