— Слушай, ти се… — започнах, когато Ромео се завърна с два бокала.
— Да пием за новата кръв — каза Джагър през смях.
Плахо ударих чашата си с неговата. Той отпи доста голяма глътка, а после изчака и аз да направя същото. С толкова странен тип, само можех да гадая какво има в питието.
— Трябва да тръгвам — казах, изправяйки се.
— Той не е такъв, за какъвто го мислиш — каза той.
Заковах се, почти замръзнала.
— Не знам за кого говориш — отвърнах, и продължих да вървя.
— Ще го намерим заедно — каза Джагър и скочи от канапето, за да ми препречи пътя.
Намигна ми, сетне се усмихна, откривайки остри вампирски зъби, светещи на светлината от свещите. Отдръпнах се, а после осъзнах, че в Клуб Ковчег всеки имаше зъби.
Имаше само един начин, да потвърдя кой или какво беше Джагър.
— Добре. Ще ти дам номера си — казах, обръщайки му гръб. Посегнах към чантата си и изкарах огледалцето, без да го види. — Изчакай само да намеря химикал.
Пръстите ми трепереха докато отварях компактното огледалце на Руби и го насочвах към него. Затворих очи и се поколебах. Поех си дъх и ги отворих.
Но Джагър вече бе изчезнал.
Глава 6. Доставки от Дракула
Върнах се във Вилидж плейърс тиатър точно на време за повикването на сцената. Побързах да отида зад кулисите, където ме поздрави притеснената Луси от гримьорната.
— Не те видях в публиката! — каза леля Либи с глас, който приличаше на този на майка ми.
— Не трябва ли да се съсредоточите върху представлението?
— Как мога да се концентрирам, когато видях мястото ти празно? — отвърна тя.
— Жената до мен се опитваше да заспи върху мен, — излъгах аз, — затова се преместих на следващия ред. Но бяхте чудесни!
— Значи си го гледала, — отвърна тя облекчена.
— Разбира се! — прегърнах я. — Дори подивели вампири не биха могли да ме спрат.
Заиграх се с гримовете й, докато тя поздравяваше няколко от феновете в коридора. Не можех да се отърся от случайната среща с Джагър. Дали бях срещнала втори Дракула? Или Джагър беше просто един татуиран тийн, жадуващ за среща?
— Трябва да се запознаеш с Маршъл, — извика леля Либи, когато се върна от гримьорната.
Надничах през прозореца към една самотна фигура, притаила се в тъмнината на уличката до контейнера.
— Рейвън! — повика ме леля Либи.
Извърнах лице към версията на Вилидж Плейърс на Дракула — недохранен, пренапудрен, на средна възраст мъж със зализана назад сива коса, крещящо червени устни, които напомняха тези на Клоунът Бозо и прекалено големи нокти. Носеше традиционна сатенена пелерина.
Как можеше нехаризматичен, мъж над определената възраст да играе сексапилния и прелъстителен Дракула? Сигурно е добър актьор.
— Бих искала да те представя на най-големия ти фен, — каза му леля Либи.
Умът ми все още беше зает с криещата се отвън фигура.
— Лельо Либи, наистина трябва да… — започнах.
— Дойдох, за да изпия кръвта ти! — каза Дракула с жесток глас, приближавайки се към мен.
Трябваше да се сдържа да не завъртя очи.
Имаше време, не много отдавна, когато среща с актьор, който е изиграл Дракула в професионална продукция, щеше да бъде върха на сладоледа. Щях да бликна от щастие и едва ли не да полетя при появата му, а после да си държа снимката с него в рамка на лавицата. Сега бе по-скоро като среща с Великденски заек в мола.
— Либи ми е разказвала толкова много за теб, — продължи Дракула.
— Приятно ми е да се запознаем, — казах. — Ние тъкмо…
— Елате, седнете, — предложи леля Либи, предлагайки на вампира сгъваем стол.
— Леля ти ми каза, че си вманиачена на тема вампири, — каза той, дръпвайки наметалото си и сядайки на стола.
Всъщност, излизам с един, искаше ми се да кажа.
— Била ли си в Клуб Ковчег? — попита ме той.
— Тя е прекалено млада, — напомни му леля Либи, сядайки в гримьорната си на стола и започна да почиства грима си.
— А ти? — попитах настоятелно.
— Да. Само с изследователски цели.
— Видя ли нещо необикновено? — попитах аз, като готическа Нанси Дрю.
— Там всичко е необикновено — засмя се той. — Децата ходят наоколо със средновековни пелерини и вампирски зъби, с метални остриета, пробили веждите и устните им, амулети с кръв, висящи по вратовете им. Мисля, че бях единственият там над 30. С изключение на един друг мъж.
— По-възрастен от теб?
— Ами, по-странен, ако можеш да си представиш.
— Нямах предвид…
— Знам. Той също се открояваше. Но не по моя начин. Можеше да играе Ринфийлд.