— Оставили са те сам? — подкачих го аз.
— Млъквай.
— Да не си се доближил до стаята ми! Или до каквото и да е в нея, — предупредих, стискайки телефонната слушалка с пръсти.
— Вече четох един от дневниците ти.
— По-добре е да се шегуваш!
— „Александър ме целуна!“ — каза той с престорен момичешки глас. После го чух да прелиства страниците.
— По-добре се…
— „Тревър беше прав“ — продължи той. — „Александър наистина е вампир“.
Замръзнах. Как Били се беше докопал до един от дневниците ми?
— Затвори го веднага! — проплаках аз. — Не е дневник. Това е история, която пиша по английски!
— Е, имаш доста правописни грешки.
— Веднага, Загубеняко! Затвори го или идвам вкъщи и ще съсипя всичките ти компютърни игри!
— Успокой се, глупачке. Аз съм си в стаята, прелиствам учебника за НАСА, — призна той. — Мислиш, че искам да ходя в разбичканата ти стая? Може да изчезна за няколко дни там!
— Знаех си, — казах, въздъхвайки облекчено. — Е, кажи на мама, че съм се обаждала, — бях изумена колко точно Били бе познал малко от съдържанието в дневника ми. Може би трябва да се опита да гадае на кристална топка в Клуб Ковчег.
— А, някой те търси, — спомни си той.
— Беки?
— Не. Беше момче.
Задържах си дъха.
— Александър?
— Не си каза името. Когато казах, че ни си вкъщи, той просто затвори.
— Провери ли номера?
Чаках цяла вечност за отговора му.
— Извън обхвата е, — отговори най-накрая той.
— Ако се обади отново, попитай го кой е, — настоях аз. — И после незабавно ми се обади!
Леля Либи дъвчеше моркови, потопени в сос хумус, докато седеше на пода на лилава кадифена възглавница. Бях прекалено объркана, за да ям.
— Е, разкажи ми за гаджето си, — рече тя, сякаш бе прочела мислите ми.
— Ами, и той е готик като мен, — отвърнах, започвайки с частта относно личността на Александър, която не беше тайна. — И е възхитителен!
— Как изглежда?
— Много сладък, с дълга черна коса. С дълбоки замечтани очи. По-висок е от мен, някъде колкото теб е. Слаб, не недохранен, ами набит, сякаш е във фитнес залата денонощно. Просто не мога да повярвам, че си тръгна, — добавих, спомняйки си бележката за сбогуване.
— Той те е напуснал?
— Не, имам предвид, тръгна си за пролетната почивка — скалъпих аз, опитвайки се да поправя грешката си. — За да посети семейството си.
— Радвам се, че си намерила някой специален, с когото да се разбираш. Сигурно е трудно да растеш в онзи град.
Оценявах, че леля Либи разбираше какво е да си различен. Тъй като тя се чувстваше по-добре в Хипстървил, може би Александър също бе намерил място, където се чувства по-удобно.
— Лельо Либи, може ли да те питам нещо лично?
— Разбира се.
— Вярваш ли във вампири?
Тя се засмя.
— Мислех, че ще ме питаш за секса.
Но аз бях сериозна.
— Вярваш ли?
— Едно време излизах с един, който държеше някакво шишенце на врата си. Твърдеше, че е кръв, но миришеше на ягодов Куул-айд.
— Той плашеше ли те?
— Всъщност, тези, които твърдяха, че не са вампири, ме плашеха повече, — закачи се тя. — Трябва да поспим. И двете имахме дълъг ден, — каза тя, загасяйки свещите и отмествайки морковите. — Толкова се радвам, че си тук, — каза тя, прегръщайки ме.
— Аз също.
Веднага щом леля Либи отиде в банята, прекосих апартамента на пръсти и включих и останалите лампи, просто за да се чувствам сигурна. Покатерих се на канапето, издърпах завивките върху себе си и затворих очи.
Изведнъж усетих сянка над главата ми. Стиснах очи. Представих си, че Александър стои над мен с цветя, молейки ме за прошка задето ме е оставил така внезапно. Но тогава осъзнах, че може и да е Джагър, който иска да забие зъбите си във врата ми.
Отворих бавно очи.
— Лельо Либи! — извиках облекчена.
— Все още ли си уплашена? — попита тя, стоейки над мен. — Може да оставиш светнато в дневната.
Либи изгаси всички останали лампи и се върна в спалнята си, без да осъзнава, че опитвах да я защитя от татуиран тийнейджър в тъмнината. Дръпнах завивките отново върху главата си, но все още имах чувството, че някой ме наблюдава. Опитах да се успокоя като си мисля за Александър. Отново извадих спомена — двамата с него, лежащи на тревата в задния двор на Имението, гледаме звездите с преплетени пръсти.
Чух драскащ звук, идващ от кухнята. Вероятно бях единственото момиче на света, което чува подобен звук и се надява да е мишка. Представих си се обратно в Имението, тъмното небе осветено от светещите облаци над нас, миризмата на одеколон „Дракар“ във въздуха и Александър, който ме целува. Но когато Александър проговори в ухото ми, всичко, което чувах, бе драскащия звук.