Реших да се изправя срещу причинителя му и тръгнах към кухнята по чорапи. Бяла мишка да пробяга през краката ми бе на последно място в списъка.
Светнах лампата в кухнята. Звукът изглежда идваше отвън.
Отдръпнах завесата над мивката, очаквайки да видя призрачно бялото лице на Джагър. Но бе просто клон на дърво, който се опираше в прозореца заради вятъра.
Просто за да се чувствам по-сигурно, отворих кутията на рафта и поставих скилидка чесън на перваза над дивана.
Глава 7. Историческото дружество
На следващата сутрин бях дразнещо събудена от музиката на „The doors“. Яркото слънце се усмихваше през отворения прозорец и караше главата ми да натежава. Бях изсмукана от дългия път с автобус до Хипстървил, търсеща Александър, и нощната ми среща с обитателите на Клуб Ковчег. Когато гледах навън, смъртният свят си изглеждаше същия. Джипове паркираха успоредно. Хората от Хипстървил бутаха шикозни бебешки колички. Птици седяха по телефонните жици.
Сутрешното слънце обаче хвърляше нова светлина над събитията. Може би моето преживяване в Клуб ковчег бе просто сън, а Джагър — измислица на нощните ми кошмари.
Станах от дивана с галантен смях, мислейки за моите прекалено въображаеми нощни сънища, когато забелязах някаква висулка на шкафчето на леля Либи, точно до гривните ми.
Обицата на Джагър, която имаше форма на скелет. Не е било сън.
Подържах я в ръката си. Костеливата висулка ме зяпаше. Ако Джагър бе вампир, чудех се колко страх бе наблюдавала, висейки от ухото му. Беше ли свидетел на среднощните нападки на нищо неподозиращи момичета? Виждали ли са Александър малките калаени обички?
Напомних си, че се държах с Джагър както Тревър се държеше с Александър. Тревър разнасяше слухове, че Стерлинг са вампири, не защото знаеше истинската им самоличност, просто защото искаше да направи скандал. Сега аз съдех и стигах до мои си заключения за Джагър, без да знам някакви факти. Трябваше да изразходя цялата си енергия в търсене на това, за което бях дошла до Хипстървил — истински вампир вместо имитатор.
Спомних си разговорите си с актьорът Дракула. Трябваше да вляза в Историческото дружество веднага след като беше отворено.
Намерих леля Либи да готви яйца в кухнята.
— Добро утро, скъпа — каза тя. — Добре ли спа?
— Като бебе.
— Изненадана съм, — тя каза, отрязвайки ме. — Нещо в дневната мирише странно, — каза тя, изключвайки печката и премесвайки тигана на друг котлон.
— Мама ми приготви лакомства за из път, — казах, следвайки я в дневната. — Вероятно нещо е развалено.
— Сякаш идва оттам, — каза тя, сочейки към прозореца над матрака.
Тя бързо издърпа скилидката чесън, преди да успея да я спра.
— Намерих го на пода снощи като отивах в банята, — импровизирах. — Помислих, че е черупка на мида.
Спрях, чакайки отговор.
Тя ме погледна скептично.
— Е, след като гледах шоуто ти снощи, просто не можех да заспя, — добавих.
— Но аз мислех, че харесваш вампири.
— Да, но не на моя прозорец.
— Напомняш ми за баща си, докато още растеше. Обожаваше страшни филми, но спеше на светната лампа докато не отиде в колеж, — каза тя.
— Значи е в гените ми, — казах, като взех чесъна от перваза на прозореца и го напъхах в кутийката.
— Мога да го хвърля, — предложи, протягайки ръка.
— Искам да го запазя, — казах, пъхайки кутийката в чантата си. — До колежа.
Леля Либи се засмя, а аз я последвах в кухнята.
— Имам лист с неща, които можем да направим, — каза, когато започнахме да закусваме. — Можем да започнем с отиване до музея за изкуства. Има изложба за Едуард Горей, мисля, че ще ти хареса. Можем да отидем до ресторант Нифти Нифтийс за обяд. Аз, разбира се, никога не съм ходила там, чувала съм, че е хубав. След това можем да огледаме антиките из квартала. После имам шоу. Но ти можеш да се помотаеш зад декорите. Страхувам се, че може да те е прекалено страх да видиш това отново, — пошегува се тя. — Добре ли ти звучи?
— Бих искала да погледна секцията за Историческа Култура — помолих аз.
— Толкова много разговори за имения снощи с Маршал? — предположи тя.
— Мисля, че ще направя доклад върху едно от тях за часа ми по история.
— През пролетната ваканция? Мислех си, че би предпочела да си направиш пикник на гробището — каза ми тя, оставяйки чашата си с кафе.
— Страхотна идея! Хайде да го направим после!
— Шегувах се, — отвърна ми.
Докато леля Либи се нагласи, и докато аз си взема душ и се облека, утринните часове бяха преминали. Либи бе всичко, което баща ми не беше — докато той бе много консервативен — тя бе на другата крайност. Той подраняваше с 15 минути за началото на филма, а тя считаше за късмет да пристигне, когато продупчват билетите на касата.