Не можех да убедя леля Либи да направи сандвичи с тофу и да седнем край някой надгробен камък, но можех да я накарам да отидем в Историческия музей. Взех дневника си от чантата и го сложих в раницата си и най-сетне тръгнахме.
Историческият музей на Дулсвил бе църква, построена през 19-ти век. Бях я посетила веднъж по време на училищна екскурзия и прекарах повече време да разглеждам трите надгробни плочи в гробището, докато един учител не ме откри и не заплаши да позвъни на родителите ми.
Историческият музей на Хипстървил май щеше да се окаже по-интересен, тъй като се намираше в два вагона на старата железопътна гара.
Вътре, преминах покрай картини на Викториански къщи, оригинални менюта от Joe’s Eats, както и писма от по-ранни жители на града. От втората кола излезе една жена, носеща ярко зелен костюм и сходни сандали и червена коса.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
— Племенницата ми е на гости и иска да направи доклад върху историческите имения, — каза леля Либи, докато разглеждаше няколко черно-бели фотографии.
— Е, дошла си на точното място, — каза ми жената и извади една книга от полицата.
— Интересувам се от изоставено имение близо до гробището.
Жената ме погледна все едно бях призрак.
— Странно. Един мъж беше тук онзи ден и питаше за абсолютно същото нещо.
— Наистина ли? — попитах, изненадана.
— Не беше ли Маршал Кенър? — намеси се леля Либи. — Той играе Дракула.
— Не, Маршал бе тук по-рано този месец. Това беше господин, който е нов в града.
Наострих уши.
Тя издърпа още няколко книги и ги прерови, докато леля Либи изучаваше музея.
— Его то имението Ландфърф, — посочи жената. — В далечната северна част на града е. И имението Кенски, право на изток.
Изучих картините, чудейки се кое бе избрал Джеймсън. Нито едно не наподобяваше и малко на Имението на Хълма Бенсън.
— От кое се интересуваше мъжът? — прошепнах.
Тя ме погледна странно.
— Трябва да правиш доклада си на това, което ти харесва.
Гледах именията, кое от кое по-великолепни. Написах имената и адресите им на гърба на брошурата „Историческо дружество“ и осъзнах, че ще ми отнеме няколко пролетни ваканции, за да посетя всички.
Когато бях готова да затворя книгата забелязах ъгълче на картон за отбелязване на страници, подавайки се от задната част. Когато обърнах отбелязаната страница, дъхът ми спря. Черно-бяла снимка на мрачно величествено имение от 19 век седеше пред мен. Кована метална порта заобикаляше къщата с форма на кула, а върха на имението имаше малко таванско прозорче. Представих си духове, криещи се зад завесите, срамуващи се, защото може да ги снимат.
Долу под снимката пишеше „Имение Каусуел.“
— Какво е това? — попитах жената, подреждаща рафтовете с книги.
Тя хвърли поглед към снимката.
— Не го споменах, защото е в предградията. Изоставено е от години.
— Перфектно е, — казах.
— Странно. Това каза и онзи джентълмен.
Жената записа адрес и ми подаде листчето.
— На хълма Ленъкс е, далече в края на пътя.
Оставих дарение в буркан се надпис „Приятелски фонд“, когато напускахме музея.
— Това беше мило от твоя страна, — каза леля ми, докато вървяхме през паркинга на ресторанта Нифти Фифтийс.
— Бих й дала спестяванията си за колежа, ако можех.
Глава 8. Говорейки за имение
Докато леля Либи прибираше вещите си от театъра, а слънцето залязваше, аз седнах по турски на нейния матрак и започнах да водя бележки в дневника си.
Разследването ми почти бе завършено. Само след няколко часа щях да бъда отново с Александър. Веднъж щом той разбереше, че го обичах, щеше да се върне обратно в Дулсвил и щяхме да бъдем заедно.
Зачудих се какво ли точно означаваше това. Щеше ли да иска да съм като него по всеки възможен начин? И ако имах правото на избор, щях ли да избера начинът на живот, за когото бях мечтала?
За да успокоя мислите си, записах още няколко неща:
Плюсове на това да си вампир:
1. Спестяваш от сметките за ток.
2. Можеш да спиш до късно — до много късно.
3. Няма нужда да се притеснявам и да се опитвам да спазвам бедна на въглехидрати диета.
— Сигурна ли си, че искаш да останеш сама? — попита ме леля Либи, държейки несесера си за грим.
— На 16 съм.
— И родителите ти те оставят сама?
— Можех да работя като бавачка още когато навърших 12, стига някой в Дулсвил да ме бе наел.
— Е, има достатъчно храна в хладилника — предложи ми тя, насочвайки се към вратата. — Все пак ще прескоча за да проверя.