Леля Либи може би бе спокойна за своя начин за живот, но когато бях под нейният покрив тя се държеше досущ като баща ми. Предполагам, че щеше също като него да загърби своите дни като хипи, ако имаше деца.
Бързо се преоблякох в последният готически писък на модата — клин на черно-бели райета и къса черна рокличка, която разкриваше кървавочервена риза. Сложих стандартното черно червило и сенки за очи. Едва ми стигна времето за да залепя фалшива татуировка на роза на шията си.
Проверих, за да се уверя, че шишенцето с чесъна е добре запушено, тъй като не исках да излагам Александър на оръжието, което използвах, за да прогонвам всички дебнещи ме вампири. Сигурно бях сресала косата си и оправила червените си кичури поне милион пъти, преди да тръгна към вратата и да зачакам на автобусната спирка за автобус номер седем.
Обхождах спирката след всеки един автобус номер единадесет или шестнадесет, който преминеше. Мислех да се върна до апартамента на леля си и да си извикам такси, когато видях как номер седем зави в улицата и бавно тръгна към мен. Нетърпеливо влязох в претъпкания автобус, платих на машината и хванах едната хлъзгаща се алуминиева дръжка. Държах се за нея сякаш животът ми зависеше от това, опивайки се да запазя равновесие и да избягвам блъскането в другите пътници, когато автобусът подскачаше при всяко ускоряване. Най-сетне, когато достигна нормалната скорост, той отново започна да забавя ход, спирайки на всяка една спирка в града. Погледнах часовника си. Щях да стигна по-бързо, ако вървях.
След слизането на поне дузина пасажери и качването на няколко повече, шофьорът на автобуса зави зад ъгъла и подмина моята дестинация — Ленъкс Хил Роуд.
Хукнах към предната част на автобуса.
— Подминахте Ленъкс Хил Роуд! — изкрещях аз в паниката си, но скоростта не бе намалена.
— Няма автобусна спирка — каза ми той, гледайки в огледалото за обратно виждане.
— Но аз искам да стигна там! — заспорих аз.
— Спирам само на зададените спирки, — изрецитира той и продължи да кара.
— Ако струва долар и 50 цента за да се качиш на автобуса, колко струва да сляза?
Чух неколцина пътници да се смеят зад гърба ми.
— Дръпни жицата — каза ми една жена, посочвайки ми една бяла връвчица, която висеше над прозореца.
Пресегнах се и я дръпнах силно.
Няколко секунди по-късно, шофьорът намали ход и спря.
— Виждаш ли това? — посочи ми той един знак върху табелата с номер 7. — Ето това е автобусна спирка.
Хвърлих му един злобен поглед и скочих от автобуса, пререждайки една възрастна двойка, която се готвеше да се качи. Хукнах надолу по улицата, докато не стигнах Ленокс Хил Роуд. Завих зад ъгъла и тръгнах покрай гигантски първобитни имения с големи тучни ливади и много цветя — жълти и лилави, докато не намерих една неподдържана и обрасла с плевели морава. Една западаща къща бе разположена над нея. Изглеждаше сякаш има надвиснал буреносен облак. Най-сетне бях пристигнала в местната господарска къща на готиката.
Статуи на гаргойли стояха на върха на назъбените порти от ковано желязо. Неподдържани храсти обрамчваха предната част на имението. Изсъхналата трева хрускаше под краката ми. Бръшлян обвиваше цялата къща. Затичах по една каменна пътека, която ме доведе до резбована дървена входна врата.
Сграбчих чукалото във форма на дракон, но то се откъсна от вратата и остана в ръката ми. Засрамена, бързо го скрих под един храст.
Почуках отново. Почудих се дали Александър не стоеше от другата страна, готов да ме поздрави с нежна целувка. Но никой не ми отвори. Задумках с юмрук срещу вратата, докато ръката ми не ме заболя.
Натиснах ръждясалата дръжка и се опитах да вляза, но бе заключено.
Скрих се зад изсъхналите храсти пред входа на имението. Прозорците бяха закрити и оковани, но намерих един малък процеп. Таванът на имението бе толкова висок, че се учудих че по него нямаше облаци, които да се виждат от покрива — имаше достатъчно място за дух да лети наоколо без дори да бъде забелязан. Доколкото можех да видя, стените в хола бяха голи, също като самия покрив.
Объркана, аз обиколих от другата страна и видях входа за иконома. Натиснах дръжката на малката дъбова врата, но и тук бе заключено.
Сърцето ми биеше лудо и аз се върнах обратно до задната стена на къщата. Няколко разрушени стъпала водеха до самотен прозорец. Не беше закован или покрит, така че нетърпеливо притиснах лице до стъклото.
Нищо необичайно — видях няколко кашона, старо ковчеже за инструменти и една стара шевна машина.