Не исках нов слух да се носи из цял Дулсвил. Ако се чуеше и дума за това, че Александър се бе преместил без предупреждение, кой знае до какви изводи щяха достигнат клюкарите.
На този етап исках да поддържам положението такова, каквото е: да запазя благоприличие докато БРР — Бюрото за разследване на Рейвън — получи още няколко дни, за да измисли план.
— Ще си направим двойна среща скоро, — обещах на Беки, докато я изпращах до пикапа й.
— Умирам си да разбера… — каза, качвайки се в пикапа си. — Какво става с Джени?
— Уф… опитва се да намери Владимир.
Беки затвори вратата на колата и отвори прозореца.
— Ако бях разбрала, че Мат е вампир, щях да го потърся, — тя каза уверено. — Знам, че би направила същото за Александър.
Тя стартира двигателя и се придвижи назад към шосето.
Забележката на най-добрата ми приятелка бе като пакет Pop Rocks, падащи от сърцето и изстрелвайки се в мозъка ми. Защо не бях помислила по-рано? Бях прекарала последните няколко дни, мислейки как да прикрия изчезването на Александър. Сега не бях принудена да чакам цяла вечност в Дулсвил, чудейки се дали въобще ще се върне. Нямах достатъчно време, всеки път когато телефона звъннеше, да разбера, че търсеха майка ми.
Помахах на Беки, когато тя тръна надолу по улицата.
— Права си, — казах си. — Трябва да го открия!
— Отивам до дома на Александър. Няма да е бавя — извиках на майка си, която седеше и разглеждаше, поглъщайки Джей Джил, каталог в хола. Електричен шок се движеше по вените ми, които бяха в покой след изчезването на моето готическо момче.
Хванах палтото си и се затичах към Имението, за да търся улики за местоположението на Александър. Не можех да позволя на истинската си любов да изчезна, без доклад на БРР — Нанси Дрю в черно.
Въпреки че да стана вампир ми бе мечта, когато се изправих срещу това не знаех как да реагирам. Александър вече направи това, които всички супер вампири правят — той ме трансформира. Жадувах за присъствието му, всяка минута, когато бях будна. Жадувах за усмивката му и бях гладна за докосването му. Трябваше ли наистина да стана Дива на Мрака, за да бъда с гаджето си вампир? Исках ли да прекарам останалия си живот още по-изолирана от преди, когато бях готически аутсайдер? Както и да е, трябваше да го уверя, че го обичам, без значение какво или кой беше.
Бях изживяла живота си като влюбен в нощта бунтовнически облечен в черно аутсайдер в прелено-бялата групичка консервативни граждани на Дулсвил. Бях безмилостно закачана и нагрубявана от футболния сноб Тревър Мичъл. Бях гледана като циркова откачалка от граждани на Дулсвил, съученици, учители. Единствената ми приятелка беше Беки, но ние никога не сме имали общо в музикалния вкус или модата, личностите ни бяха на двата противоположни полюса. Когато Александър Стърлинг се премести в Имението на Хълма Бенсън, за пръв път в живота си почувствах, че не съм сама. Бях притеглена към него, преди още да го познавах — когато го видях на тъмното шосе, а фаровете на Беки слабо осветяваха бледата му кожа и секси физиономията му. Тогава дъхът ми спря. После, когато ме хвана в Имението и успях да го видя за малко, се почувствах както никога дотогава. Знаех, че трябва да бъда с него.
И не беше само това, че бе блед носещ кубинки, готически като мен, но като започнахме да се срещаме, разбрах, ще слушаме една и съща музика — Корн, Мерилин Менсън и Баухаус. По-важно от вкусовете, споделяхме едни и същи страсти и мечти. Александър знаеше какво е да си самотен, изолиран и различен. Знаеше от личен опит какво е да бъдеш съден за това, което си облякъл, как изглеждаш, че си на домашно обучение и че се изразяваш рисувайки, а не като играеш футбол.
Когато бях с него, се чувствах, сякаш принадлежа някъде. Не бях съдена, обиждана или закачана заради начина, по който се бях облякла, даже напротив — бях приемана, дори поздравявана, че бях такава отвътре.
Когато Александър го нямаше, а местоположението му ми бе неизвестно, почувствах се по-самотна и отпреди срещата ни.
Махнах тухлата, държаща счупения прозорец отворен и се промъкнах в мазето на Имението. Пълната луна осветяваше огледалата, покрити с измачкани чаршафи, небрежно наредените кашони и масичката за кафе с размери на ковчег. Сърцето ми потъна, когато видях, че пълните със почва сандъци вече ги нямаше.
Последния път, когато претърсвах Имението без покана се надявах да направя смразяващи разкрития. Изрових сандъци с румънски марки и надпис „ПОЧВА“. Намерих антично родословно дърво, включващо името на Александър, без рождени или смъртни дати. Сега бях обезпокоена заради това, което не намирах.