— Искаш да кажеш, че не гледаш филми? И никога не си гледал оригинала на „Дракула“? — подметнах. — Ами „Носферату“? „Целуващи се ковчези“? Някой бунтар като теб би трябвало да знае репликите наизуст?
— Предпочитам да преживявам нещата, не да воайорствам — каза и върна паяка в аквариума, докато аз зарових ръка в чантичката си.
— Забрави си това — казах и разтворих юмрука си, за да му покажа обицата с форма на скелет. Той се усмихна весело, все едно го събирах отново с отдавна изгубен приятел.
Докато взимаше дребното украшение от ръката ми, пръстите му се задържаха, докосвайки нежно дланта ми, а допирът му изпрати студени тръпки направо във вените ми. Постарах се да запазя самообладание, за да не показвам слабост, но все пак се отдръпнах назад.
— Сега когато това е било твое притежание е дори по-специално за мен — каза той, докато си я слагаше пак на ухото. — Мога ли да ти се отблагодаря с нещо?
— Можеш да ми кажеш за Александър.
— Да ти разкажа ли? Или предпочиташ просто да ти покажа? — попита, приближавайки се с една крачка към мен.
— Разкажи ми — казах предизвикателно. — Той приятел ли ти е?
— Може би, да — каза със съблазнителна усмивка. — Може би, не — добави вече със злонамерено озъбване.
— Зарежи това, махам се оттук.
— Познавам го от Румъния — каза набързо.
— Виждал ли си го в Америка?
Той поклати глава, а белите му кичури се спуснаха над зелено-сините му очи.
— Имаш ли представа къде е? — попитах аз.
— И какво, ако имам? Колко ще дадеш, за да узнаеш? — каза облизвайки устни.
— Не знаеш, нали? — предизвиках го. Отстъпих още веднъж назад, а кракът ми попадна на една от картите.
— Но знам доста — оспори ме на свой ред той.
Приближих чантичката до себе си.
— Ти май също знаеш достатъчно за румънския ми приятел, за да дойдеш в Клуб „Ковчег“ и да питаш за него — каза, пристъпвайки отново към мен.
— Нищо не знам…
— Тогава защо искаш да го откриеш? — прошепна ми тихо той, докато нежно отмяташе косата зад рамото ми.
— Явно си в грешка… — казах, отбягвайки погледа му. Копнеех да избягам, но не можех дори да помръдна.
— Наистина ли? — прошепна ми той. — Кара те да се чувстваш все едно живее заради теб — каза като ме приклещи в ръцете си, а думите му вече меко се отпечатваха по шията ми.
— Не знам за какво говориш — излъгах, а сърцето ми биеше бясно в гърдите.
— Че плътта ти е част от неговата — каза, докато устните му нежно докосваха задната част на врата ми.
Бях почти изгубила способност да говоря, сърцето ми бясно препускаше, а картата се бе огънала под натиска на крака ми.
Той пристъпи, за да застане точно пред мен, очите му направо ме пронизваха, докато нежно прокара пръсти през огърлицата ми от оникс.
Наклони се към мен и целуна голото ми деколте, шепнейки:
— Вече те дели само една целувка от това да се слееш с него за вечността.
Едвам дишах. Сърцето ми набираше още по-голяма скорост, докато той ме държеше в ръцете си.
— Разкарай се! — извиках, държейки ръцете си като преграда помежду ни, опитвайки се да го отблъсна.
Картата под крака ми се разкъса. Джагър се опитваше да ме омае с погледа си, но аз се бях зазяпала надолу в краката си. Това беше карта на Хипстървил. Гробищата бяха оградени в жълто и задраскани с няколко кръста, нарисувани с черен маркер.
Едва тогава забелязах, лежащите на няколко метра от мен карти — все на съседни градове на Хипстървил и Дулсвил. Всички гробища бяха оградени и задраскани с черно.
Погледнах към Джагър, докато той се опитваше да вкопчи зелено-синият си поглед в мен. Внимателно хвана ръката ми, както бе направил и в Клуба „Ковчег“.
— Можем да го открием, заедно — повторих думите, които ми бе казал. После си спомних бележката, която бях намерила в стаята на Александър — „Той идва!“
Отстъпих назад, за да се отдалеча от Джагър и започнах да ровя в чантичката си. Все едно стрелях напосоки, пръстите ми трепереха, докато се опитвах да открехна капака на кутията с чесън.
Кутията бе като залепена със Супер Лепило. Все още се борех с капака, когато Джагър отново пристъпи към мен.
Побягнах към вратата, после надолу по коридора. Натиснах копчето на асансьора и погледнах назад. Джагър пристъпи през прага на жилището си и се затича към мен. Вече можех да чуя стържещият звук от асансьора точно над мен, но все още не бе стигнал до моя етаж. Погледнах нагоре към цифрите — 3 — светна, 2 — светна, П — светна.
— Хайде! Хайде! — мърморех, натискайки бутона многократно.
Можех да чуя как Джагър приближава. Изведнъж светна „С“ и асансьорът отвори врати. Издърпах разнебитената врата настрани и скочих вътре. Използвах цялата си сила да върна решетката, за да се затвори, докато разярения Джагър тъкмо бе достигнал до асансьора.