Стрелнах се назад, колкото се може по-далеч от вратата, докато погледа му бе прикован в мен. Присегна се през вратата, осъзнал, че все още не съм натиснала бутон за потегляне. Бързо цъкнах с пръст копчето с надпис „П“.
Когато асансьора започна да се изкачва, се облегнах на стената, колкото се може по далеч от лапите му.
— Надявам се да го откриеш — чух как Джагър вика след мен. — Преди аз да го сторя.
— Какво търсиш тук? — попита ме Леля Либи, когато ме намери, скрита в сенките на съблекалнята й, след края на представлението и спускането на завесите. — Звънях ти по време на антракта, но ти така и не вдигна.
— Сигурно съм била под душа — смотолевих. — Но исках да те видя.
— Наистина ли? Това е толкова сладко! — каза тя, докато си махаше грима.
— Прекарвам си страхотно тук. Но има нещо, което трябва да ти кажа.
— Да?
— Трябва да си тръгна утре.
— Толкова скоро? — попита ме тя, оставяйки тампона за махане на грим.
— Знам — простенах. — И аз не искам да си тръгвам, но все пак имам тонове домашни, които трябва да напиша.
— Когато аз бях в училище пролетната ваканция се изразяваше само с това „ваканция“.
— И освен това ще се наложи да замина рано. Преди залез.
— Да не би все още да те е страх от вампири? — закачи ме тя.
Истината беше, че не бях сигурна — не знаех кой или какво е Джагър. Имаше само едно нещо, в което бях убедена, че той преследва Александър.
Бях се изплъзнала на косъм от лапите на Джагър — Лъжеца. Ако направех опит да разбера причината за преследването му, можех да изложа себе си — или още по-зле — да изложа Александър — на опасност.
Това, че Джагър ме бе проследил от театъра вчера и това, че днес ме чакаше на алеята, само ме убеждаваше, че ако се върна в имението, или някъде, където мога да намеря Александър, единственото, което ще постигна е да отведа Джагър право при него. Въпреки, че това ми разбиваше сърцето, нямах избор. Трябваше да напусна Хипстървил.
Глава 9. Автобусна спирка Блус
С леля Либи седнахме заедно на една дървена пейка отвън до автобусната спирка Грейхаунд, чакайки да стане осем часа. Имаше само един автобус всеки ден от Хипстървил и той тръгваше точно когато слънцето залязваше.
С нетърпение очаквах да се завърна в Дулсвил и надявах се при Александър, но ми беше тъжно да оставя леля Либи. Беше ми приятно да бъда с нея и наистина й се възхищавах. Тя бе последвала мечтата си да стане актриса и през цялото време е живяла независимо, със свой собствен стил, вкус и начин на живот. И най-важното — тя се отнасяше с мен сякаш бях нормална.
Също така щеше да ми липсва вълнуващия Хипстървил, като знам, че там има място като Клуб Ковчег за готик-хора, където да висят и да танцуват, както и Готините Готици на Хипстървил — магазин, където можех да си купувам готически дрехи, металически бижута и татуировки.
Либи постави ръка около мен и аз опрях глава на рамото й, когато пристигна автобусът.
— Ще ми липсваш толкова много, лельо Либи, — казах аз, прегръщайки я с всичка сила преди да се кача на автобуса.
Докато минавах между седалките, отворих огледалцето си, за да проверя другите пътници. След като всички се отразиха, дори готическата двойка, сгушила се отзад, избрах да седна на седалка до прозореца. Леля Либи ми помаха, докато чакахме да тръгне автобусът. Можех да видя в очите й, че ще й липсвам толкова колкото и тя на мен. Тя продължи да маха, докато автобусът потегли. Но веднага щом спирката се скри от поглед, издишах облекчена. Престъпният, мистериозен, търсещ вражди потресаващ гот Джагър бе вече зад мен. Надявах се, че пред мен стоеше възможността да се срещна с красивия готически принц Александър.
Пътуването с автобуса обратно към Дулсвил бе болезнено дълго. Обадих се по телефона на Беки, но тя бе на кино с Мат. Нахвърлях си бележки за случайната ми среща с Джагър в дневника ми на Оливия Олткаст, но пишейки, ми стана зле. Представих си защо Джагър търсеше Александър — може би бе вражда между две семейства за Имението на баронесата — но това само ме накара да се тревожа повече за гаджето си. Мечтаех си да се съберем с Александър, но също така не можех да спра да мисля за картите, които лежаха на пода на Джагър.
Изглеждаше ми като цяла вечност преди автобусът най-накрая да спре на спирката в Дулсвил. Дори се надявах, че Александър някак магически ще ме чака, но вместо това бях посрещната от мама, татко, Били и неговият приятел зубър Хенри.