Сърцето ми биеше толкова силно, че се опасявах Джагър да не го чуе. Поех си дълбоко въздух. Докато наместваше свещника на ковчега, отстъпих назад и се протегнах за дръжката. В същия момент, в който я грабнах, кракът на Джагър притисна лопата към земята. Той застана пред мен, когато напразно се опитах да я изтръгна от земята. В борбата лопатата се разтресе и малко полепнала мръсотия падна. Видях отражението си в обратната извивка като отражение от лъжица. Но не видях отражението на Джагър точно зад мен. Обърнах се към него. Той се усмихна злонамерено. Бързо избърсах лопатата с ръкава си и се обърнах на една страна, изравнявайки се с лъскавата метална повърхност. Всичко, което можех да видя, бе звездите над него, но ботуша му продължаваше да притиска дръжката.
Изстенах.
— Нещо липсва ли? — присмя се той.
Изправих се бързо и отстъпих.
— Ти… — започнах аз задъхано.
Опитах се да побягна, но Джагър се втурна и сграбчи ръката ми. Той показа зъбите си и облиза устни.
Животът ми излезе извън контрол. Стоях лице в лице с истински вампир. Онзи, който не бе Александър. Джагър бе от типа, за който бях чела и виждала по филмите — типът, който искаше да ме изтръгне от семейството ми и приятели и да вземе кръвта ми. Заложих живота си на странник за вечността. Всичко, което си пожелавах като любопитно готическо момиче, бе на път да се сбъдне.
Но това не бе моята мечта. Мечтаех си за вечна любов. Не опасна, лъжлива, и зла. Дулсвил не беше толкова скучен след като Александър се появи. След като го срещнах, осъзнах, че винаги съм искала да бъда една от живите — чувстваща филмите, метал концертите и любовта — а не от безсмъртните. Исках да спя в ръцете на Александър, не сама в ковчег. Исках да се превърна в готическа красавица, не в ужасяващ прилеп. И най-важното, ако трябваше да избирам дали да се преобразя, щях да го направя за Александър.
— Родителите ми ме очакват в къщи. Всеки момент ще пратят Специалните части да ме търсят.
Той държеше ръката ми със сила, която не бях усещала досега. Огледах се, търсейки нещо, което да ми помогне за бягството ми.
Джагър ме отведе до ковчега. Той вдигна бокала и насочи към луната, изрече няколко думи на език, който не разбирах, и след това отпи.
— Сега ти! — каза той със злобна усмивка, подавайки ми бокала.
— Забрави! — казах аз, отблъсквайки бокала със свободната си ръка.
— Но не е ли това, което винаги си искала? Защо иначе преследваше Александър? — попита той.
— Защото го обичам! — казах аз, опитвайки се да се освободя! — А аз никога няма да те обичам!
— Не е нужно! — изрече той и притисна бокала към устата ми.
Капки отрова, сладка течност се разляха върху устните ми.
— Никога няма да стана като теб, какъвто или каквото и да си!
Лицето на Джагър се измени сякаш думите ми бяха сребърен кол забит в сърцето му.
— А аз ти казвам, че ще го направиш! — Синьо-зелените му очи се вторачиха в моите, все едно се опитваше да ме омагьоса. — С тази целувка вземам теб за цяла вечност!
Джагър се усмихна и белите му зъби проблеснаха на лунната светлина. Той се наведе към мен.
— Ще хапя! — изкрещях отбранително, скърцайки със зъби.
Изведнъж светкавица удари, осветявайки небето и цялото гробище. Захапах Джагър по ръката, колко можех по-силно, и забих нокти в костеливата му ръка. Той бързо пусна ръката ми. Обърнах се да избягам, но се блъснах в нещо — или по-точно в някого.
— Стари Джим? — изревах объркано.
Но когато погледнах нагоре и видях две среднощни очи, осъзнах, че това не бе гробаря към, който щях да се затичам. Вместо това пред мен стоеше моето готическо момче, като рицар в нощта. Тъмната му коса, дълга до раменете падаше пред лицето му. Бялата му, осветена от луната, кожа бе покрита с черна тениска и дънки. Пластмасовия пръстен с паяк, който му бях подарила, все още бе там. Очите му бяха дълбоки, самотни, божествено интелигентни, точно както първия път, когато ги видях.
— Александър? — извиках аз, отпускайки се в ръцете му.
— Точно както предполагах! — заяви Джагър, все едно бе спечелил състезание. — Знаех, че тя ще те доведе при мен!
Александър ме прегърна толкова силно, сякаш никога нямаше да ме пусне! След това ме отблъсна.
— Трябва да си тръгнеш! — нареди ми той.
— Луд ли си? Не мога да те оставя! — държах ръката му здраво. — Мислех си, че никога няма да те видя.
Той се взираше в очите ми и ме предупреди.
— Трябва да напуснеш!
— Но аз…
— Не трябваше да я замесваш! — Александър се обърна към Джагър с гняв, невиждан до сега.
— Тя ме намери. Освен това съм изненадан, че я пускаш толкова рано да си тръгне, след като измина целия път до Клуб Ковчег да те намери…