— За какво бяха всички тези свещи на гробището? — попитах.
— Вампир може да вземе която и да е по всяко време. Но ако вземе една или друга свята земя, то тогава тя е негова за вечността.
— Тогава ще се радвам да ми покажеш, когато го направиш! — изнудвах Александър с най-големите си усилия. — Съжалявам, че насочих Джагър към теб — признах си.
— Аз съм този който трябва да се извинява. Не мога да си представя, че си дошла заради мен — каза той гледайки в лунната светлина. След това се обърна отново съм мен. — Но трябваше да го узная. Това е нещото, което обичам в теб.
— Сега ми кажи всичко! — възкликнах внезапно. — Какво е да бъдеш…
— Какво е да бъдеш човек? — прекъсна ме.
— Скучно.
— Как може да го казваш? — попита, задържайки ме близо. — Можеш да се събуждаш в дневна светлина, да ходиш на училище, и да виждаш отражението си.
— Но аз искам да бъда като теб.
— Ти вече си — каза с усмивка.
— Вампир ли си роден?
— Да. А ти човек?
— Да. Има ли милиони вампири наоколо?
Той кимна.
— Но ние сме по-малко, затова се мотаем заедно. Очевидно има сигурност във номерата. Не можем да разкриваме самоличността си или ще бъдем прогонени.
— Сигурно е много трудно да криеш кой си всъщност.
— Много е самотно, чувстваш се като изгнаник. Сякаш си поканен на парти с маски, но ти си единствения, който носи маска.
— Имаш ли много приятели вампири в Румъния? Обзалагам се, че ти липсват.
— Баща ми си набавя произведения за галериите му във някои държави. Затова пътуваме съвсем малко. Но докато си намерех приятел, идваше време да напуснем.
— Ами хора, като мен? — попитах, извъртайки се до него.
— Няма никой друг като теб, вампир или не — каза той с топла усмивка. — Трудно е да се сприятелиш с хора когато не посещаваш училище, и дори по-трудно да ги опазиш когато си вечерят, а ти се въртиш в леглото.
— Родителите ти разстроени ли са от това, че имаш човешко гадже?
— Не. Ако те опознаят, веднага ще се влюбят в теб, както направих аз — каза той и погали косата ми.
— С удоволствие бих пътувала и живяла посред нощ и бих спала по време на деня. Думите ти бяха толкова романтични. Да бъдем заедно за още един век… да летим през нощта заедно. Жадувайки за никого, освен за нас самите.
— Чувствам така твоят свят.
— Тревата винаги е по-зелена, предполагам. Или в нашия случай е по-черна.
— Когато съм с теб, — започна, — не се интересувам в кой свят сме, стига и двамата да сме в един и същ.
Глава 13. Обещанието
— Събуди се! — нежно прошепна в ухото ми Александър.
Отворих очи, за да видя, че бях заспала на дивана му в стаята с телевизора, докато той ме милваше по косата. „Целуващи се ковчези“ бе пуснат на прекалено големият плосък екран.
Джени отчаяно бе влязла в офиса на професор Ливингстън в университета.
— Знаех си, че ще те намеря тук! — възкликна тя, съзирайки Владимир, седнал на бюрото си, с глава заровена в един учебник.
— Не биваше да идваш — предупреди я той, без да вдига поглед — в къщата или в кабинета ми. Излагаш се на опасност.
В далечината се чуваше зловещ вой.
— Защо ме остави да заспя? — попитах Александър, вдигайки глава от рамото му. — Да не би да ме омагьоса?
— Ти предложи да гледаме това — отговори той. — Но се унесе още когато го пуснах. А и на всичкото отгоре е късно и ти премина през доста неща.
— Късно? — запитах аз, протягайки ръце. — За теб е средата на деня.
Джени погледна през прозореца.
— Те идват за мен — призна тя нервно на Владимир. — Искат да бъда… една от вас.
Владимир обърна страницата на книгата си без да реагира. Не вдигна очи. Още един зловещ и тайнствен вой прозвуча в далечината.
— Ще те изпратя — предложи Александър, когато се изправихме на крака. Услужливо ми подаде черното си кожено яке.
— Но аз искам да остана тук! — измрънках.
— Не можеш. Родителите ти ще се притесняват.
— За седемнадесет годишната си дъщеря?
Той ме наметна с якето.
— По добре да тръгвам, — започна Джени, гледайки през мъглявото стъкло на кабинета. — Беше глупаво от моя страна да идвам.
— Ще си съвсем сам тук, в това огромно имение — казах аз на Александър, докато оправях измачканата си рокля.
— В безопасност съм. Освен това, изпратил съм да повикат Джеймсън.
— Но той кара толкова бавно! Ще му отнемат години да пристигне тук. Ще остана, докато дойде — казах аз и отново седнах.
— Чакай! — извика Владимир, макар че погледът му още бе върху книгата.