— Александър ме увери, че враждата между вас е приключила и ти си си заминал с добро.
— Това е нещо, което няма да му споменаваш — каза той. — В противен случай не само твоята безопасност и тази на Стърлинг ще е под въпрос, но и тази на целия град.
— Целият град? — попитах.
— Не ме предизвиквай — каза и облиза устни. — Не искаш да знаеш какво се случва, когато малко градче открие, че между тях живее вампир, които на всичкото отгоре се среща с дъщерите им.
Замръзнах. Спомних си колко Дулсвил беше въвлечен в слуховете, които Тревър бе пуснал, резултат само от малко клюки и графити. Ако градът имаше доказателство за истинската същност на Александър, не можеше да се предвиди какво биха сторили.
— Хубаво, няма да му казвам. А сега ме остави!
Джагър пристъпи към мен.
— Няма да се върна пак в гробището с теб — оспорих го и отстъпих назад. — Ще пищя, ако трябва. Баща ми е вътре в къщата и е адвокат.
— Мисля, че няма да е нужно. Защо трябва да прекараш целият си живот, седейки в Имение до чувствителен художник и да гледаш как картините му съхнат, когато можеш да обиколиш света заедно с мен?
— Няма никъде да ходя с теб!
— Е, добре сигурен съм, че можеш да ме убедиш да остана в града. Всъщност, това място започва да ми допада.
— Не те искам! Враждата ти с Александър приключи. Връщай се вкъщи вече…
— Вражда? Вече си имам други неща, за които да мисля. Александър може и да е способен да отрича кой е всъщност, но аз не мога.
Синьо-зелените му очи се стрелнаха през мен. А аз отклоних поглед, уплашена, че се опитва да ме замае отново. Тогава започна да се накланя към мен.
— Рейвън! — извика ме Били от задната врата.
Брат ми се затича по стълбите с Кошмар в ръце. А Джагър отстъпи назад в сенките.
— Били! Влизай вътре. Веднага! — извиках, тичайки към него.
— Какво ти отне толкова време? — попита Били. — Кошмар изпадна в нервна криза. Намерих я да дращи по вратата на стаята ти.
Изпречих се на пътя на Били. Обърнах се обезумяла към него и се мъчех да стоя като щит, за да го предпазя. Но задният двор бе празен. Джагър си бе отишъл. Издърпах Били вътре и заключих вратата.
— Никога не съм била по-щастлива, че те виждам! — казах и гушнах силно малкото си братче и Кошмар, която бе в ръцете му.
— Какво ти има? — попита той и се сви все едно имах въшки.
— Мисля, че видях торбалан.
— Гледаш твърде много филми на ужасите — каза той.
— Понякога се чувствам така все едно участвам в тях — отвърнах.
Глава 17. Училищно привидение
Колкото и да не исках да се връщам на училище след пролетната ваканция, поне знаех, че дните на слънце ми носеха спокоен отдих от Джагър.
Върнах се в училището в Дулсвил коренно различен човек — сякаш да бъде единствения готик в града не ме правеше достатъчно различна. Не можех да се фокусирам в час, знаейки че принадлежа на таен свят на вампири.
Съучениците ми продължаваха да забучват глави в учебниците и да очакват новия футболен мач, докато аз дундурках дневника си и не можех да дочакам до следващия залез.
Все още бях аутсайдер, но мисля, че съучениците ми си отвориха очите понеже Тревър беше свален от трона си. И въпреки, че не ме поздравяваха по коридорите или не ме канеха на партитата си, наистина получих честта да срежа панделката при отварянето на фонтана за пиене.
— Колко жалко, че Александър се учи в къщи. Щеше да е хубаво да яде с нас — каза Беки на обяд на бейзболните пейки.
— Да, това би било супер.
— Но все пак, ще трябва да направим нещо заедно.
— Какво ще кажете да отидем на откритото кино? — попита Мат, докато вървеше по пейките зад мен. — Днес дават „Целуващи се ковчези“. Билета е на половин цена, ако носиш костюм.
— Супер! Винаги съм искала да го видя на голям екран. Сигурна съм, че и на Александър ще му хареса.
— А аз ще мога да видя какво става с Джени — каза развълнувано Беки. — Мога да се облека като един от вампирите в града и да нося наметало.
— И зъби! — добавих.
Точно тогава Тревър прекоси полето с неговите приятели-сноби. Той погледна към Мат, който стоеше до Беки.
Колкото и да ме е тормозел Тревър и за колкото и жалък да го мислех, усетих леко съжаление към него. Беше дори още по-тъжен, защото сега нямаше и Мат. Наблюдавах как Мат предлага на Беки сандвича си.
— Радвам се, че дойде в нашия отбор — казах му, който затвори своята кафява чанта и ми се усмихна топло.
След училище, Беки и аз прегледахме в дрешника ми, за да й намерим костюм за киното.
— Човече, наистина имаш много черно — каза тя, докато изхвърлях десетки поли и блузи, за нея, от които да си избере.