— Последвай ме — отвърна новият му съюзник. — По пътя ми е.
Когато двамата заминаха заедно, устата ми увисна невярващо.
Джагър планираше да проведе церемония за завета днес, на откритото кино, с мен като момиче на завета!
Трябваше ми план, бързо.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да мисля. Ако откажех двойната ни среща, Джагър можеше да се върне в къщата ми, поставяйки не само мен, но и семейството ми в опасност.
Нямах много време да намеря начин да го задържа далеч завинаги, без да свърша като вечеря. Защо не можеше с Александър просто да се насладим на филм заедно? Като „Целуващи се Ковчези“, който отразяваше собствената ми ситуация — филм за вампира Владимир Ливингстън, който се опита да спаси невинната смъртна Джени от дълбините на черното Отвъдно.
А после ме озари.
Джагър планираше да ме вземе тази вечер на откритото кино? Но нямаше да може. Не и ако вече бях взета от някой друг.
Глава 18. Целуващи се Ковчези
— Трудно е, нали знаеш, без огледало — изкоментирах нетърпеливо в стаята на Александър, докато неловко се опитвах да залепя изкуствените зъби. Саундтракът на „Целуващи се Ковчези“ изпълваше стаята. — Добре ли са? — усмихнах му се със секси вампирска усмивка.
— Уау! — каза той впечатлен. — Сигурна ли си, че са изкуствени? — докосна ги с пръстите си. — Изглеждат толкова истински.
— Внимавай. Не са изсъхнали — сопнах се.
— Защо си толкова нервна? Това е само филм.
— Не, не е. Имам да ти казвам нещо. Обещай ми, че няма да се ядосваш.
— Добре. Да не включва друго момче?
— Да, но не в смисъла, в който си мислиш. Джагър е все още в Дулсвил.
— Откъде знаеш? — попита шокирано.
— Преди малко го видях — признах си.
— Къде?
— Пред Имението с Тревър.
— Тревър? Това е последният човек, с който би трябвало да си говори.
— Е, видях Джагър и вчера вечерта, в къщата ми. Но той ме предупреди, че ако ти кажа, ще съобщи на всички за теб.
— Бил е в къщата ти? — попита ядосано. — Нарани ли те?
— Не — уверих го. — Но го планира, тази вечер при откритото кино. Тревър каза на Джагър, че е построено на свещена земя и Джагър го убеди да го закара. Преди той ме искаше, само за да ти върне. Сега мисля, че ме иска за себе си, ако не се убеди, че вече съм взета.
— Но…
— Трябва да го убедиш.
— Но това значи…
— Също както Владимир спасява Джени във филма. Ще бъде толкова романтично.
— Не знам дали ще мога.
— Трябва да можеш. Нямаме друг избор.
Дарих го с убедителна целувка.
— Всичко ще е наред. Довери ми се.
Бухнах косата си. Обикалях наоколо и оправях костюма си.
— Как изглеждам?
— Като себе си, само че руса — каза, наполовина разсеян.
— А ти като Владимир — направих му комплимент, докато приглаждах черния му костюм и изправях наметалото му.
— Изглеждаш точно като Джени — каза.
— Но искам да се уверя с очите си.
Взех чантичката си от леглото му, отворих я и бръкнах вътре, търсейки огледалцето на Руби.
Александър докосна стомаха си.
— Не се чувствам добре.
— Просто си нервен. Обещавам ти, всичко ще е наред.
— Наистина не се…
— Чакай малко — казах, търсейки ментолов бонбон.
— Какво е това? — попита той отвратено, когато му го подадох.
— Просто бонбон — отвърнах. — Нямате ли такива в Румъния? Успокоява стомаха ти.
— Махни го от мен — каза, отказвайки бонбона и отстъпвайки назад.
Тогава помирисах нещо странно, идващо от чантата ми.
Пъхнах главата си вътре и видях проблема под портфейла ми и огромна опаковка с кърпички.
— О, не! Това е чесънът ми на прах — казах, държейки пластмасовата опаковка срещу него. Капачката бе отворена.
— Разкарай го оттук! — каза, придържайки стомаха си.
— Съжалявам! — отвърнах, мърморейки и отстъпвайки далеч от него.
— По-далеч. Като например в Юта!
— Не съм искала… — извиних се.
Призрачно бялото му лице побеляваше дори повече с всеки дъх, който си поемаше.
Отворих таванския прозорец и изхвърлих кутията колкото се може по-силно, далеч в нощното небе.
Александър все още се отдалечаваше от мен, а дишането му ставаше по-тежко.
— Ще си изхвърля и чантата, ако трябва.
Но той не каза нищо, докато се бореше за въздух.
— Джеймсън! — изкрещях, но саундтракът на „Целуващи се Ковчези“ бе прекалено усилен, за да ме чуе.
Изтичах от стаята и слязох по таванските стълби.
— Джеймсън! — проплаках. — Джеймсън! — нищо не чувах, докато се придвижвах през втория етаж. Стрелнах се по главното стълбище. Защо му беше да живее в такава голяма къща?