— Два, моля! — поръча Александър, плащайки и за двама ни.
— Виждам, че си спала в един от свободните ковчези! — предупреди Стария Джим.
— Не съм спала в гробищата от месеци! — отговорих аз. — Може би…
Той ме погледна скептично.
— Е, ако те хвана, ще кажа на родителите ти, нали знаеш?
Александър хвана ръката ми и ме поведе далеч от Стария Джим през балонения вход. Карнавалът бе разпръснат по цялото футболно игрище на гимназията. Имаше щандове за домашно приготвени пайове, царевични кученца, фунийки сладолед, виенско колело и въртележки, Къща на Смеха, игри на морски шах, мятане на пръстени и… Във въздуха се носеше миризма на захарен памук и печена царевица. Александър и аз вървяхме през тълпата като принца и принцесата на мрака. Но той зяпаше всичко и изглеждаше като дете с широко отворени очи, което не знае от къде да започне.
— Никога ли до сега не си бил на карнавал? — попитах аз.
— Не! А ти?
— Разбира се!
— Ти успя! — чух познат глас. Беше татко.
Обърнах се, за да видя родителите ми да ядат хот-дог на маса за пикник.
Александър се здрависа с татко и учтиво поздрави майка ми.
— Искате ли да седнете при нас? — предложи майка ми.
— Те няма да искат да прекарат цяла нощ със нас — прекъсна я татко. — Забавлявайте се! — каза той, отваряйки портфейла си и предлагайки ми двайсет долара.
— Всичко е наред, господин Мадисън! — каза Александър.
— Харесвам стила ти — отговори татко, прибирайки парите в портфейла си.
— Все пак благодаря, тате. Ще се видим по-късно.
Докато вървяхме между щандовете, посетителите и работниците ни гледаха, сякаш бяхме част от представлението.
— Хей, Рейвън! — извика Беки, когато я намерих да продава домашни пайове на щанда на баща й. — Татко трябваше да изтича до вкъщи. Продадохме всички карамелизирани ябълки и останаха само два пая.
— Поздравления — похвалих я аз. — Но аз исках да си взема няколко.
— Ще ти запазим две, когато баща й се върне — каза Мат докато подаваше парче ябълков сладкиш на клиент.
— Мисля, че намери призванието си — казах му аз.
Сбогувахме се с Беки и Мат докато се опитваха да се спасят от клиентите.
По пътя към увеселителните съоръжения, забелязах Руби, която стоеше между два щанда.
— Здравей, Руби! С Джанис ли си? — попитах аз.
— О, здравей, Рейвън! — каза тя прегръщайки ме приятелски. — Не, тук съм с приятел! — добави тя с намигване.
Точно след това Джеймсън без своята обикновена униформа, а с черен костюм и черна вратовръзка, идваше със син захарен памук.
— Здравейте, госпожице Рейвън! — каза той, нежно подавайки памука на Руби. — Радвам, се да видя Александър в добри ръце, след като тази вечер съм свободен.
Александър дари иконома с усмивка.
— Радвам се, че ти и Джеймсън отново сте в града! — каза Руби на Александър.
— Аз също — отговори той и стисна ръката ми. — Джеймсън добре ли се държи с вас? Знам, че понякога подивява! — пошегува се Александър.
— Той е идеалния джентълмен! — каза тя, но след това прошепна: — Да се надяваме да не е такъв, когато вечерта свърши!
Александър и аз се засмяхме.
— Ще ви оставим със захарния ви памук. Обещах на Рейвън да отидем на виенското колело.
Отдалечихме се от щандовете за храна и карнавалните игри.
— Рейвън! — извика Били зад мен.
Обърнахме се, а брат ми идваше към нас, носейки пластмасова кутия със страхотна риба вътре. Хенри го следваше със свой собствен плувен подарък.
— Виж какво спечелихме току-що — извика Били.
— Готино — похвали го Александър.
— Голям сладур е — казах аз, почуквайки по кутията. — Просто го дръж далеч от Кошмар. Сега е малка, но ще порасне.
— Няма за какво да се страхуваш, ще направя защитен покрив за аквариума му. — Хенри гордо заяви.
— Сигурна съм, че ще го направиш — казах на загубеняка-приятел на брат ми.
— Свършиха ни билетите — застена Били. — Виждала ли си татко наоколо?
— Ето — каза Александър, доближавайки се до здания джоб на брат ми преди да отговоря. Той подаде на Били малко пари.
Очите на брат ми светнаха, сякаш бе спечелил от лотарията.
— Благодаря, Александър! — извика той.
— Да, благодаря ти, човече — каза Хенри и двамата се отправиха към щанда с златните риби.
— Беше мило от твоя страна. Не трябваше да го правиш — казах аз.
— Не се тревожи. Сега нека да се повозим на виенското колело — предложи той.
Обикновено мразех да чакам за въртележките и щях да се прередя, дърпайки Беки. Сега се наслаждавах на чакането, защото това означаваше, че ще прекарам повече време с Александър.