Скоро се изкачвахме към нощното небе. Бавно приближихме върха, когато колелото спря, пускайки возилите се на земята.
— Мислиш ли, че ще бъде различно след като и ние сме различни? — казах аз, гледайки двойките от долу.
— Ние си приличаме повече от другите.
— Притеснява ли те факта, че не сме еднакви отвътре? — казах аз, гледайки към него.
— Но сме еднакви тук — каза той сочейки сърцето си.
— Ако бях Луна, щеше ли да напуснеш церемонията?
Александър изглеждаше объркан.
— Какво имаш предвид?
— Искаш ли да стана…? — попитах аз.
Изведнъж колелото тръгна, прекъсвайки краткия ни разговор. Прегърнахме се, когато кабината ни накрая достигна до земята.
Александър ми помогна да сляза. Спряхме, затруднени от избора ни за храна, игри и въртележки, които все още ни чакаха.
— Нека хвърляме пръстени! — каза ми той като слязохме.
Александър и аз отидохме до щанда като разделена двойка, отдалечавайки се с празни ръце.
Гледах плюшените играчки, когато продавача със синьо-бялата униформа и черна шапка вдигна пръстените от земята.
— Те са фалшиви! Никога не печеля. Обикновено харча всичко, а дори не съм спечелила огърлицата — оплаках се аз.
Александър постави малко пари на тезгяха, продавача стана и му подаде три пръстена.
— По-трудно е, отколкото изглежда — казах му аз.
Александър се взираше в единствения дървен стълб като вълк, наблюдаващ нищо неподозиращ елен.
Той метна пръстените в бърза последователност като играч в казино. Продавача и аз бяхме изумени. Трите пръстена бяха на стълба.
Скачах нагоре, надолу.
— Ти успя!
Александър засия, когато продавачът му подаде голяма лилава мечка. Стиснах я здраво и целунах Александър.
Сияех докато държах мечката почти по-голяма от мен.
— Фунийките сладолед са от мен — заявих аз, когато се обърнахме, за да си проправим път през тълпата. Ходът ми бе спрян, когато се ударих в някой.
— Извинете! — казах аз и наместих мечката на бедрото ми, за да мога да виждам.
— Ей, чудовище, внимавай! — извика Тревър, държейки два билета. — Тръгнала си да си боядисваш лицето ли? — попита той. — Вероятно трябва.
— И аз се радвам да те видя — казах саркастично.
Хванах ръката на Александър и се насочихме към щанда.
— Хей, Луна! — чух Тревър да вика зад мен.
Александър и аз спряхме. Просто не можеше да беше казал това, което си мислехме, че каза.
— Луна! — повтори Тревър.
Александър и аз се погледнахме с учудване.
Луна? Не може да бъде! Сестрата близначка на Джагър? Какво ли прави в Дулсвил?
Обърнахме се, за да видим Тревър, гледащ към Къщата на Смеха — голяма многоцветна правоъгълна сграда. От ляво на сградата имаше огромна клоунска глава, устата му бе входа към изложбата. От дясната страна посетителите излизаха през червените връзки на голямата кафява обувка на клоуна.
— Това е тя! — каза Александър, треперещо сочейки към дребничко момиче, стоящо близо до предната рампа, която водеше към входа. Имаше дълга бяла коса, бледа процеланово-бяла кожа и носеше пастелено-розова рокля и черни ботуши. — Все едно да видиш призрак. Последния път, когато я видях, бе в Румъния.
— Какво прави тук? — попитах аз. — Този град не е ваканционно селище.
— Това искам да разбера.
Подадох мечката на Александър и побързахме след нея, настигайки Тревър.
— Познаваш ли това момиче? — попитах Тревър, пулса ми се ускоряваше.
— Приятел на Александър ни запозна и ме помоли да я доведа тук. Тя е наистина готина — каза той в лицето ми. — Какво, ревнуваш ли?
— Джагър? Той е още тук? — попитах объркана.
— Ако сте наистина добри приятели, би трябвало да знаеш.
— Той не е приятел. Той е враг. Не можеш да му вярваш! — предупредих Тревър.
— Е, той е малко откачен като вас, но когато каза, че се е скарал с Александър, осъзнах, че това го прави готин.
— Той е говорил с теб и след онази нощ в Имението?
— Какво? Шпионираш ли ме? Той дойде на вечерния мач и каза, че сестра му идва в града. Попита ме дали искам да се срещнем. Треньорът нямаше да го пусне на игрището. Този пич имаше повече метал по лицето му от чифт бутонки.
— Джагър не може да замести Мат, знаеш! — опитах се да кажа на Тревър. — Той няма нищо общо с Мат. Джагър се опитва да те разиграва.
— Звучи сякаш някой ревнува.
— Той не е това, за което го мислиш! — предупреди Александър бързо.
— Вижте, беше хубаво да си побъбрим, но имам среща! Освен това, по-добре е да с връщате в клетката. Мисля, че зоопарка ви обяви за изчезнали.
Той се изгуби в тълпата. Последвахме го, но пътя ни бе пресечен от едър мъж, държейки малко дете. Можех да видя Тревър и Луна да се качват на червената, подобна на език, рампа на Забавната Къща.