— И той те харесва, — казах. — Само че…
Двете жени ме погледнаха така, сякаш щях да разкрия национална тайна.
— Само че какво? — попита Джанис.
— Само че… е трябвало да се обади.
— Напълно си права! Надявам се, че не си казала на никого за това, — каза Руби притеснена. — В малък град като този, да бъда зарязана може да развали репутацията ми.
— Би трябвало да знаеш нещо, Рейвън, — натърти Джанис.
— Да, Александър казвал ли ти е нещо? — попита Руби.
Трябваше да утеша бившата си началничка. Все пак аз бях тази, заради която се бе наложило Джеймсън да не отиде на срещата им. Не можех да оставя Руби да го приеме лично.
— Само че причината да не дойде няма нищо общо с теб, — казах.
— Обзалагам се, че има приятелка, — размишляваше Руби. — Прочетох в Космополитън…
— Разбира се, че няма приятелка — подкрепих казаното със смях. — Но и аз трябва да знам нещо. Джеймсън планирал ли е някакво пътуване?
— Знаеш ли нещо, което аз не знам?
— Купувал ли е някакви самолетни билети? Искал ли е някаква пътна карта?
— Защо не ни казваш?
Руби и Джанис ме зяпаха напрегнато. Нямаше да им кажа истината — че Александър не се бе отразил в огледалото й.
Огледалото на Руби! За малко да забравя.
Започнах да го вадя от чантата си, когато мъж, облечен в униформа и червено поло, влезе в офиса с букет цветя. Разсеяна, оставих огледалото и затворих чантата си.
— Руби Уайт? — попита той.
— Аз съм Руби, — каза тя, махайки във въздуха, сякаш току-що е спечелила игра на Бинго.
Той подаде на Руби букет от бели рози. Тя се изчерви и пое цветята.
Цветя за Руби? Можеха да са от всеки един костюмар в Дулсвил.
— Какво пише на картичката? — попита Джанис припряно. — Чудя се дали са от Кайл, професионалният играч по голф.
— Съжалявам, че тези трябва да те поздравят вместо мен, — прочете Руби. Тя погледна нагоре учудена. — Фондли, Джеймсън.
— Джеймсън? — попитах, изведнъж ококорила очи.
— Колко мило! — каза Джанис, докато пълнеше една ваза с вода от автомата за вода. — Казах ти, че е страхотен.
— Можеш ли да повярваш? — учуди се Руби на глас, притискайки букета към себе си.
— Какво друго пише? — попитах.
— Това не е ли достатъчно? — каза Джанис, миришейки цветята и слагайки ги във вазата. — Красиви са!
— Няма информация откъде е поръчана доставката? — попитах.
Руби поклати разсеяно глава.
— Но трябва да има някъде тук… — мърморех си. Погледнах през прозореца и видях доставчикът да се качва в бял микробус, на който с маргаритки бяха написани думите „СИЛАТА НА ЦВЕТЯТА“.
Изтичах през вратата, когато микробусът започна да се отдалечава.
— Чакай! — Извиках, тичаща трудно с моите кубинки. — Забрави нещо!
Но беше прекалено късно. Микробусът зави зад ъгъла.
Останала без въздух и разочарована, се върнах обрано към агенцията. Започнах да отварям вратата, когато забелязах лист, лежащ на тротоара. Беше поръчка за доставка от „Силата на цветята“. Трябваше да е паднала от буса. Бързо я взех, преглеждайки документа за някаква полезна информация. Адресът на агенцията беше изписан изцяло. Но полето за подателя беше празно. Нямаше име. Нито имейл. Нищо.
Тогава, скрит в горния десен ъгъл, забелязах десетцифрен номер.
— Мога ли да използвам телефона ти, Руби? — попитах, след като изтичах вътре. — Трябва ми само за минута.
— Разбира се, — каза тя, подреждайки розите. В този момент можех да се обадя в Африка и изобщо нямаше да я интересува.
Кодът на населеното място ми се стори странно познат. Напънах мозъка си. Принадлежеше на градче на няколкостотин километра, където живееше леля ми Либи.
Набрах. Щеше ли гласът на Александър да ме поздрави? Звън. Или на Зловещия? Звън. Или беше задънена улица? Звън.
— Благодарим ви, че се обадихте в клуб „Ковчег“, — най-накрая ми отговори глас подобен на този на зомби. — Работните ни часове са от залез до изгрев. Оставете съобщение — ако се осмелявате!
Оставих телефона да се изплъзне от ръката ми. Руби още се занимаваше с цветята.
— О, Боже! — прошепнах. Клуб „Ковчег“!