1. Ще остане завинаги.
2. Винаги може да лети без пари.
3. Ще спестя стотици долари от сватбени снимки.
4. Никакви огледала.
5. Никога няма да има дъх на чесън.
Затворих дневника. Оставаше ми да опаковам само още едно нещо.
Отворих вратата на стаята на брат ми. Били тракаше по клавиатурата с кльощавите си пръсти.
— Какво искаш? — сопна се той, когато се шмугнах през вратата.
— Какво? Не е какво искам аз, а по-скоро какво ще ти дам. Днес след училище взех това от Софтуерен Град. Казаха ми, че е най-новата.
Показах му Маниаци на борби 3.
— Да не си я откраднала?
— Разбира се, че не — може да съм странна, но не съм крадла!
Посегна към играта, а аз я задържах далеч от него.
— Но ще имам нужда от нещо в замяна.
Той завъртя очи.
— Знаех си!
— Нещо много дребничко.
— Отговорите на някой тест? — налучкваше той.
— Не и този път.
— Имаш нужда от извинителна бележка?
— Не още.
— Тогава какво?
— Имам нужда от фалшива карта за самоличност — прошепнах аз.
— Леля Либи няма да те води в бар, нали!
— Разбира се, че не. Само за идентифициране е, тъй като няма да получа шофьорската си книжка още няколко месеца.
— Тогава използвай училищната си карта.
— Необходимо ми е да бъда на осемнадесет! — започнах да повишавам тон. След това си поех дълбоко въздух. — Там ще има изложение за книги и трябва да бъда на осемнадесет, за да мога да отида.
— Както кажеш! Мама и татко ще те убият! Твърде си млада, за да пиеш.
— Няма да пия. Просто искам да изляза.
— Какво би казал Александър ако разбере, че си скитала без него?
— Надявам се да го срещна там — прошепнах аз.
— Знаех си! Не би могло да ти пука по-малко за любимата ми леля Либи — каза той с момичешки глас.
— Много те моля? — замолих се аз, люлеейки играта пред компютърно вманиачените му очи.
— Ами…
— Ще го направиш ли?
— Не, но познавам някой, който може да го направи.
За първи път през живота си изпратих брат ми до училище — Средно училище Дулсвил. Червената тухлена сграда, поляната отпред и площадката за игра изненадващо ми изглеждаха по-малки, отколкото когато аз ги посещавах преди няколко години.
— Обикновено пропусках някои часове и се криех ето там — казах аз, сочейки към малък спортен навес.
— Знам — отговори ми той. — „Рейвън беше тук“ е надраскано навсякъде по стената.
— Предполагам, че съм пропуснала много повече, отколкото си мислех — казах, хилейки се. Почувствах се като извисяващ се готически гигант, докато вървяхме през поляната, сред момиченца, играещи на играта „облечи ме“, с тетрадки на картинки от детското „Ягодова торта“ и момченца с претъпкани раници, с картинки от покемон.
Предполагах, че ще се срещнем с корумпиран учител, но вместо това бяхме поздравени от единадесет годишен червенокос вундеркинд на име Хенри.
— За какво ти е необходима фалшива лична карта? — попита той. — За да влезеш в Чък И. Чийз след вечерния час?
Приятелчето на момчето Били вдигна поглед към мен, сякаш никога не беше виждал момиче отблизо.
— Можеш после да зяпаш снимката ми — пошегувах се аз.
— Последвайте ме — каза той.
В коридора срещнахме госпожа Ханли, учителката ми по математика от шести клас.
— Рейвън Мадисън! Толкова си пораснала!
Можех да позная, че беше очаквала да свърша в поправително училище или да бъда изпратена в някакъв пансион. Загледа се в брат ми и очевидно се чудеше как две токова различни същества могат да произлизат от една и съща ДНК.
— Никога не съм знаела, че Били ти е брат, — призна тя.
— Знам — прошепнах аз. — Аз също съм изненадана.
— Е, някои неща не са се променили — каза тя и се отдалечи. Но продължи да се обръща след нас, сякаш бе видяла призрак. Знаех кой ще е обекта на днешните клюки около микровълновата в учителската стая.
Спряхме се пред шкафчето на Хенри, единственото с ключалка с комбинация, която беше закачена на механизъм за отваряне на гаражни врати. Хенри набра по заключващия механизъм и ключалката се отвори. Компютърни игри, електроника и помагала по програмиране бяха подредени в редица като в миниатюрен компютърен магазин.
Извади дигитален фотоапарат скрит под един рафт.
— Да вървим.
Последвах ги зад ъгъла към компютърната зала. Но тя бе заключена. Сърцето ми замря.
— Това не може да е истина! Счупи прозореца, ако трябва — казах аз, уж само на жега.
И двамата компютърни маниаци ме погледнаха, сякаш аз бях странната.
Хенри започна да рови в задния джоб на панталоните си и извади захабен, кафяв на цвят, кожен портфейл. Отвори го и извади кредитна карта. Пъхна картата във вратата, раздвижи я и след миг вратата се открехна.