— Харесва ми стилът ти — усмихнато му казах аз.
Двадесет минути по-късно се взирах в една осемнадесет годишна Рейвън.
— Изглеждам добре за възрастта си — казах си с намигване и се отправих към вкъщи.
Глава 4. Хипстървил
— Мамо, не отивам в Сибир. Ще се върна след два дена — стояхме на автобусната спирка Грейхаунд в Дулсвил, до магазина за сладолед на Шърли. Тя се опитваше да ме удуши с целувки, когато автобуса взе завоя и се спря пред няколко млади граждани на Дулсвил, излизащи по-рано в пролетна почивка.
Когато автобуса запали и аз помахах за чао от прозореца на седалките отзад, почувствах празнина в стомаха. Това щеше да е първото ми пътешествие извън Дулсвил, сама. Дори се зачудих дали ще се върна.
Облегнах се назад, затворих очи и си представих какво ли ще е да съм вампирката на Александър.
Представих си го, чакайки ме на автобусната спирка на Хипстървил, стоящ под дъжда, носещ стегнати черни дънки и светеща в тъмното тениска на Джак Скелетън, а в едната ръка малък букет с черни рози. Когато ме видеше, лицето му щеше да се зачерви до толкова, колкото да изглежда жив. Щеше да хване ръката ми, да се наведе към мен и да ме целуне за дълго. Щеше да ме отведе в реставрираното си старо возило, цялото в изрисувани паяци и паяжини, а музиката на Слипнот щеше да дъни от колоните.
Щяхме да паркираме пред изоставен дворец и да изкачим скърцащите спираловидни стъпала, водещи към изолираната кула. Античните дворцови стени щяха да са покрити с черна коприна, а изсъхналия дървен под — с розови листенца. Милиони свещички щяха да блещукат из стаята, голите средновековни прозорци едва пропускащи лунната светлина.
— Не мога да живея без теб — щеше да ми каже той. Щеше да се наведе към мен и да захапе врата ми. Щях да усетя лек натиск върху кожата ми. Щях да се замая, но да се почувствам по-жива от всякога — главата ми щеше да се отпусне назад, а тялото ми в ръцете му. Сърцето ми щеше да пулсира забързано, сякаш дишах и за двама ни. С периферното си зрение щях да видя как Александър вдига гордо глава.
После нежно щеше да ме постави долу. Щеше да ми се завие свят и да падна на земята, държейки кървавия ми врат, а кръвта щеше да се стича бавно по дланта ми.
Щях да усетя два остри зъба с крайчеца на езика си.
Той щеше да отвори един от прозорците на кулата, откривайки спящия град. Щях да видя неща, които до сега не бях могла, като усмихващи се призраци, летящи над къщите.
Александър щеше да хване ръката ми, и щяхме да полетим заедно в нощта, над блестящите светлини на града, под мъждукащите звезди, като два готически ангела.
Звукът на звънците ме прекъсна. Не тези, които щяха да ми подскажат, че съм пристигнала в Подземния Свят, а по-скоро намек за наближаващ влак, сигнализиращ края на мечтанието ми. Автобусът спря пред железопътната линия. Малко детенце, седящо на седалката срещу мен, помаха развълнувано на минаващата черна машина.
— Тю-тюю! — извика. — Искам да съм машинист — обясни на майка си.
Аз също наблюдавах как машинистът сваля синята си шапка и я развява, докато влака минава покрай нас. Вместо нови, излъскани купета, покрай нас минаха стари, изрисувани с графити вагони. Като дететето пред мен, което също мечтаеше за бляскавия живот на машинист — прекалено наивно, за да осъзнае изискванията на работата, изолацията, дългите часове и малкото заплащане — аз също се замислих, дали и моята мечта, да се превърна във вампир, не бе по-романтична от това, което е наистина.
Навлизах в света на непознатото, знаейки само едно нещо: Трябваше да намеря Александър.
Официалната табела за добре дошли в града на леля Либи трябва да гласи: „Добре дошли в Хипстървил — жители трябва да проверят всички голф панталони в града.“ Малкият град беше взривоопасен микс от кафената, магазини за дрехи втора ръка и индиански кина, където готините хора приемаха всякакви форми — пънкари, артисти, готически и изтупани мадами. Всеки вид бе приет тук. Можех да разбера, защо Александър и Джеймсън бяха дошли до този град. Беше най-близо до Дулсвил и те лесно можеха да се смесят с останалите жителите.
Можех само да си представям какъв щеше да е животът ми, ако бях израснала в град, в който щяха да ме приемат, а не да ме отблъскват. Можех да съм в главния списък за петъчни „обладани“ партита, да бъда избрана за Кралицата на Хелоуин и да получавам отлични в час по история на гробниците.
Татко и леля Либи бяха хипита през шейсетте, но докато татко еволюира, Либи си остана същата. Беше се преместила в Хипстървил, участваше в театъра на университета, а сега работеше като сервитьорка в ресторант, за да издържа актьорството си. Винаги изнасяше представления на изкуството или авангардни пиеси в някой режисьорски гараж. Когато бях на единадесет със семейството ми я гледахме на сцената с дни, облечена като огромно снежно грахче, разправяйки истории как е отраснала.