— Разбира се, че ще дойдем: тук е и светло, и топло, и мухи не хапят — потвърди някой.
Всички бавно се заизмъкваха от стаята, като се смееха, блъскаха и се настъпваха един-друг в тъмнината. Знайко нарочно не запали електричеството, защото го беше срам да гледа другарите си в очите. Щом всички си отидоха, той се тръшна на леглото, зарови лице във възглавницата и се хвана с две ръце за главата…
— Тъй ми се пада, като съм такъв глупак! — мърмореше той в отчаяние. — Като не можах да си държа устата, заслужавам си го! Не ми стигаше, че се изложих в Слънчевия град, ами и тук сега всички ще ми се подиграват!
Знайко беше готов сам да се набие от яд, но като се сети, че е вече късно, реши да не нарушава режима си, съблече се и легна да спи. През нощта обаче той се събуди, погледна случайно към масата и забеляза, че камъкът свети. Увит с одеялото и пъхнал крака в пантофите си, Знайко се приближи към масата, взе камъка в ръце и почна да го разглежда. Камъкът светеше с чиста, синя светлина. Той сякаш се състоеше от припламващи, блещукащи точици. Постепенно светлината му ставаше все по-ярка. Тя не беше вече синя, както в началото, а имаше някакъв странен цвят: нито розов, нито зелен. Достигнала най-голяма яркост, светлината малко по малко взе да гасне и камъкът престана да свети.
Без да каже ни дума, Знайко сложи камъка на прозореца и дълбоко замислен, си легна отново.
Оттогава той често наблюдаваше светенето на лунния камък. Понякога то се появяваше по-късно, понякога по-рано. Веднаж камъкът светеше дълго, през цялата нощ, друг път съвсем не светеше. Колкото и да се мъчеше, Знайко не можа да открие никаква закономерност в светенето на камъка. Никога не можеше да се каже предварително ще свети ли камъкът през нощта или не. Ето защо Знайко реши да си премълчи и засега да не казва никому нищо.
За да проучи по-добре свойствата на лунния камък, Знайко реши да го подложи на химически анализ. И тук обаче той срещна непреодолими трудности. Лунният камък не искаше да встъпва в реакция с никакво друго химическо вещество: не се разтваряше нито във вода, нито в спирт, нито в сярна или азотна киселина. Дори смес от силна азотна и солна киселина, в която се разтваря и златото, не оказваше на лунния камък никакво въздействие. Какво можеше да каже един химик за вещество, което не си взаимодействува с никакво друго вещество? Може би само това, че веществото е някакъв благороден метал, подобен на златото или платината. Лунният камък обаче не беше метал, значи той не можеше да бъде нито злато, нито платина.
След като изгуби надежда да разтвори лунния камък, Знайко се опита да го разложи на съставните му части, нагрявайки го на тигел, но лунният камък не се разлагаше при нагряване. Знайко се опита да го нагрее и на пламък, но също тъй без резултат. Лунният камък, както се казва, ни в огън гореше, ни във вода потъваше… Впрочем това не е истина. Лунният камък потъваше във водата, но цялото нещастие беше там, че това не ставаше винаги. В известни случаи лунният камък потъваше, както обикновено потъва във вода бучка захар или сол, а в други случаи плаваше по повърхността на водата като тапа или сухо дърво. Това означаваше, че по някакви необясними причини теглото на лунния камък се изменяше и от вещество по-тежко от водата той се превръщаше във вещество по-леко от нея. Това беше някакво съвсем ново, неизвестно досега свойство на твърдото вещество. Нито един минерал на земята не притежаваше подобно свойство.
Правейки своите наблюдения, Знайко забеляза, че температурата на лунния камък е с два-три градуса по-висока от температурата на околните предмети. Това означаваше, че наред с лъчистата енергия лунният камък отделя и топлинна енергия. Такова повишаване на температурата обаче не се наблюдаваше винаги. Следователно отделянето на топлинната енергия не ставаше постоянно, а с някакви прекъсвания. Понякога температурата на лунния камък се оказваше с няколко градуса по-ниска от околната температура. Какво означаваше това, беше просто невъзможно да се разбере.
Всички тези странни неща озадачаваха Знайко и в края на краищата му омръзнаха. Тъй като не можеше да ги обясни, той престана да изучава свойствата на камъка и го заряза. Лунният камък остана да лежи на прозореца в стаята му като някаква никому ненужна вещ и малко по малко взе да се покрива с прах.
Трета глава
Надолу с главата
По-късно станаха събития, които за известно време накараха Знайко напълно да забрави лунния камък. Това, което се случи, беше толкова странно и необикновено, че трудно се поддава на описание. Знайко, направо казано, хич не се и сещаше за някакъв си камък, от който при това той нямаше никаква полза.