— Братлета, на помощ!
Понеже никой не му се притече на помощ, Знайко реши по-скоро да се измъкне от стаята и да види какво правят останалите му другари дребосъчета.
Той предпазливо започна да движи ръце и крака, сякаш плуваше, и бавно тръгна по въздуха. Така, малко по малко, той доплува до вратата. Там се хвана с ръце за горния праг и с все сила започна да блъска с крака вратата. Струва ти се, че е много лесна работа да отвориш вратата, но в състояние на безтегловност това: съвсем не е така просто, както изглежда. Знайко трябваше да употреби не малко усилия, докато вратата се отвори.
След като се измъкна най-сетне от стаята и се намери на стълбата (по-право казано над стълбата), Знайко почна да обмисля как да слезе долу. Не е мъчно да се досетиш, че да се спуска по-обикновения начин, тоест да слиза по стъпалата, Знайко сега не можеше, тъй като силата на тежестта не го теглеше вече надолу; колкото и да местеше крака, това не би го довело доникъде.
В края на краищата Знайко все пак измисли подходящ начин. Той се добра до перилата и започна да се спуска, хващайки се с ръце за тях. Отстрани това сигурно би изглеждало много смешно, защото Знайко риташе с крака във въздуха като комар и колкото слизаше по-надолу, толкова по-нагоре се вдигаха краката му, а той се обръщаше все по-надолу с главата.
Като се спусна по такъв оригинален начин по стълбата, Знайно се намери в коридора пред трапезарията. Отвътре се чуваха някакви заглушени викове. Знайко се ослуша и разбра, че дребосъчетата, които се намираха в трапезарията, бяха разтревожени от нещо. След няколко несполучливи опити Знайко най-сетне отвори вратата и се озова в трапезарията. Това, което видя там, го порази. Събраните в трапезарията дребосъчета не седяха както обикновено около масата, а плаваха из въздуха в различни пози. Около тях се носеха столове, скамейки, панички, чинии, лъжици. Плаваше също така и голямата алуминиева тенджера, пълна с грисена каша.
Щом видяха Знайко, дребосъчетата вдигнаха невероятен шум.
— Знайко, миличък, помогни ни! — изплака Загубанко. — Не мога да разбера какво става с мене!
— Слушай, Знайко, не разбирам защо, но ние всички летим! — извика доктор Хапчев.
— А на мене краката ми се схванаха! Не мога да вървя! — пищеше Сиропов.
— И на мене ми се схванаха краката! На всички ни се схващаха краката! И стените се люлеят! — викаше Мърморко.
— Тихо, братлета! — извика им Знайко. — И аз сам нищо не мога да разбера. Според мене, намираме се в състояние на безтегловност. Изгубили сме теглото си. Аз изпитвах същото, когато летях в ракетата към Луната.
— Да, ама ние никъде не летим! — каза Палитров.
— Сигурно някой нарочно ни е погодил този номер! — извика Бързанко.
— Някой се е пошегувал с нас! — изкрещя Загубанко.
— Какви са тези шеги! — изпищя Шишко. — Прекратете ги веднага! Вие ми се свят! Защо се люлеят стените? Защо всичко се е обърнало надолу с главата?
— Всичко си е на мястото — отвърна Знайко на Шишко. — Ти сам си се обърнал нагоре с краката и затова ти се струва, че всичко около тебе е надолу с главата.
— Тогава нека още сега да ме обърнат обратно, иначе не отговарям за себе си — продължаваше да вика Шишко.
— Спокойствие! — каза Знайко. — Най-напред трябва да изясним по каква причина сме изгубили теглото си.
А Незнайко каза:
— Щом сме изгубили теглото си, значи трябва да го намерим и край! Какво има да изясняваме още?
— А ти, глупчо, мълчи, щом не можеш да предложиш нищо разумно — обади се ядосано Болтчо.
— Ти пък не ми викай глупчо, че като ти ударя един!
При тези думи Незнайко замахна с юмрук и удари така силно Болтчо по врата, че той се завъртя като пумпал и се залепи чак на другата стена. Незнайко също не се задържа на мястото си, полетя в противоположната страна и блъсна с глава тенджерата с кашата. От удара рядката грисена каша се плисна право в лицето на Шишко, който се намираше наблизо.
— Братлета, какво е това?… Какво съм крив аз?… Безобразие! — викаше Шишко, като размазваше по лицето си грисената каша и плюеше на всички страни.
В желанието си да избягнат плаващите из въздуха парчета грисена каша и допира с Шишко, който продължаваше да плюе, дребосъчетата взеха да правят резки движения с ръце и крака, поради което се разлетяха на всички посоки из стаята, като се блъскаха взаимно и си нанасяха различни поражения.
— Полека, братлета! Спокойствие! — викаше, та се късаше Знайко, когото блъскаха от всички страни. — Старайте се да не се движите, братлета, иначе не зная какво ще стане. В състояние на безтегловност не бива да се правят много резки движения. Чувате ли какво ви говоря? Спо-кой-стви-е!!!