Дребосъчетата заобиколиха Незнайко.
— Изглежда подозрителна личност — обади се този, когото наричаха Клюква.
— Сигурно е преоблечен полицай — измърмори Пекар.
— Да го набием и да го хвърлим в реката! — предложи Орехчето.
— Братлета, та аз не съм никакъв полицай! — започна да ги уверява Незнайко. — Пуснете ме! Трябва да отида да търся Козлето.
— Какво е пък това Козле? — попита подозрително Пекар. — Не го пущайте, защото ще отиде и ще каже на полицаите, че спим тук.
Незнайко започна да разказва на дребосъчетата всичко, което се беше случило с него и с Козлето. Дребосъчетата почувствуваха, че говори истината.
— Е, добре — каза Клюква. — Така или иначе ти не бива да ходиш никъде в такъв вид: нямаш нито обуща, нито шапка. Полицаите веднага ще те спипат. Утре все ще ти намерим някакви обувки и шапка и тогава ще отидеш. А твоето Козле просто те е изиграл.
— Как така ме е изиграл? — учуди се Незнайко.
— Е, взел ти е шапката и е избягал с нея. Защото без шапка той не може да се разхожда из града.
— Не, братлета, Козлето не е такъв! Той ми е приятел.
— Знаем ги ние тия приятели! — измърмори Пекар.
В това време се стъмни. По моста и по Крайбрежната улица светнаха лампи. Отразена във водата, тяхната светлина проникваше под моста и затова там не беше съвсем тъмно.
Дребосъчетата се готвеха да спят. Горе, под перваза, където чугунените арки на моста стъпваха на каменните основи, имаше много скривалища. Всеки взе да измъква от тях по някоя и друга дрипа и да си постила с тях легло. Едно дребосъче, което наричаха, кой знае защо, Милиончето, излезе собственик дори на два дюшека. На единия лягаше, а с другия се покриваше. Дребосъчето, което наричаха Мехурко, притежаваше гумена възглавничка, която се надуваше. Той я измъкна от една дупка между камъните, наду я старателно, сложи си я под главата и каза:
— Чудесно нещо! За този, който може да го оцени, разбира се! Дребосъчето, което първо беше видяло Незнайко (наричаха го Щиглеца), се обърна към него с думите:
— Ти също трябва да се снабдиш с някои неща. А засега вземи това!
И той подхвърли на Незнайко няколко дрипи. Като видя колко неумело новакът постила дрипите на земята, Щиглеца добави:
— Учи се, братле, учи се! Мисля, че след време ще свикнеш. А да се спи на чист въздух, е дори полезно. Освен това хубавото тук е, че няма дървеници. Страшно мразя тая сган. С една дума, щеше да бъде чудесно, ако не бяха фантетата — въздъхна той. — Не ни позволяват, проклетниците, да спим под моста.
Най-сетне всички налягаха, а Мехурко дори започна да похърква на възглавничката си.
— Ето какво значи да спиш при пълни удобства! — рече Клюква подигравателно.
В този момент отстрани се чу шум. Някой предпазливо слизаше по насипа.
— Тихо! — пошепна Орехчето, като се надигна. — Някой идва насам.
— Ами ако е фанте? — рече Клюква.
Всички освен заспалия Мехурко се разтревожиха.
— Може би е най-добре да си плюем на петите, а? — попита Милиончето, като изпълзя изпод своя дюшек.
— Първо ще го хванем, а после ще видим — отвърна Клюква. Дребосъчетата се спотаиха, долепени до земята. Една черна фигура се замярка на фона на проблясващата в тъмнината река и навлезе под моста. Щом фигурата се приближи до тях, Пекар и Клюква скочиха, събориха я на земята и я покриха с единия дюшек.
— А сега какво ще правим? — попита Милиончето, като притискаше с цялата си тежест дюшека.
— Ще му дръпнем един бой и после — в реката! — издаде присъда Орехчето.
— Чакайте — каза Клюква, — може и да не е фанте. Милиончето удари с юмрук по дюшека и попита:
— Признавай, фанте ли си? Изпод дюшека се чу жален глас:
— Аз съм Козлето.
— Братлета, но това е Козлето! — извика Незнайко. Веднага дръпнаха дюшека и Незнайко се спусна да прегръща приятеля си.
— Защо се забави толкова, Козле?
— Че аз, разбираш ли, през цялото време се въртях около магазините. Все се надявах, че ще изкарам нещичко. Но не можах да спечеля ни сантик. Виждаш ли какво излезе — и аз съм гладен, а и на тебе нищо не донесох.
— Я виж ти, а ние мислехме, че той е избягал — радваха се другите дребосъчета.
А Пекар каза:
— Братлета, няма ли да се намери у някого парче хлебец? Трябва да им дадем да хапнат нещо.
Мехурко, който току-що се беше събудил и с недоумение се оглеждаше наоколо, измъкна от пазвата си комат хляб. Той го разчупи на две и подаде половинките на Незнайко и Козлето. Двамата приятели се нахвърлиха лакомо на хляба. Дребосъчетата седяха край тях и ги гледаха усмихнато.