— Чуйте, братлета — каза Клюква. — Има значи на този свят приятелство!
Тия думи така допаднаха на всички, че никой не помисли сега за сън. Само Мехурко отпусна глава на любимата си възглавничка и отново захърка.
Най-сетне хлябът беше изяден и тогава всички налягаха и бързо заспаха. След малко лампите по Крайбрежната улица угаснаха и под моста стана съвсем тъмно. Все по-рядко минаваха автомобили отгоре. Най-после всякакво движение спря. А когато измина още половин час, към моста безшумно се приближи черна полицейска кола с дебели железни решетки на малките прозорчета. От колата слязоха десет полицаи под командата на старши полицая Рвигел.
— Пет души тук, пет души там! Марш под моста и без никакви разговори! — изкомандува с дрезгав глас Рвигел, като заплаши полицаите с усъвършенствуваната си електрическа палка.
Полицаите безмълвно се разделиха на две групи. Първата група почна да се спуска надолу от лявата страна на пътя, а втората — от дясната. Като се озоваха под моста, Рвигел запали специалното си електрическо фенерче и изсъска:
— Напред!
Полицаите също запалиха своите фенерчета и осветлявайки пътя пред себе си, тръгнаха едновременно от две страни към налягалите под моста.
— Стой! — извика дрезгаво Рвигел, като забеляза спящите на земята дребосъчета. — Заобиколете ги!… Пригответе палките!… Ш-ш-т! Дръжте ги и без разговори!
От двете страни полицаите се нахвърлиха върху спящите дребосъчета и почнаха да ги дърпат. Клюква пръв се събуди и като се видя в ръцете на полицаите, извика:
— Братлета, спасявайте се! Фантетата!
В този миг той получи по челото си такъв удар от електрическа палка, че изгуби съзнание. Останалите дребосъчета се замитаха в ръцете на полицаите, но електрическите палки веднага ги усмириха. Само Мехурко не загуби самообладание. Той изтръгна от ръцете на полицая, който го държеше, електрическата палка и я пъхна под носа му. Чу се трясък. Между носа на полицая и палката изскочи зелена искра. Пнигел падна като подкосен. Мехурко захвърли електрическата палка върху затичалия се към него полицай Скригел, грабна си възглавничката и с един скок се намери на брега, а оттам — в реката. Смаяните полицаи го гледаха как плува и бързо се отдалечава от брега.
— Да върви по дяволите! — изръмжа Рвигел. — Друг път ще го пипнем и него! А сега — марш и без разговори!
Полицаите помъкнаха нагоре по насипа слабо съпротивяващите се дребосъчета, както и полицая Пнигел, който още не можеше да дойде на себе си от попадналата в носа му зелена искра.
След пет минути всичко беше свършено. Полицейската кола бързо се отдалечи, а под моста останаха само дрипите и двата скъсани дюшека, от чиито дупки стърчеше слама.
Двадесет и осма глава
След изчезването на ракетата
Когато се събуди в онова, определено за отлитането им на Луната утро, Знайко погледна през прозореца на стаята си и за своя голяма изненада не видя космическия кораб. Обикновено щом погледнеше през прозореца си, Знайко виждаше издигащата се над дърветата ракета, върхът на която стърчеше на небесния фон като огромна пура или като изправен на единия си край дирижабъл. Той винаги се любуваше на нейните красиви очертания, в които имаше нещо неудържимо стремящо се нагоре, към космоса, към неизвестното.
Понякога Знайко нарочно се събуждаше сутрин по-рано, за да не му пречи никой да се наслаждава на това прекрасно зрелище. Кръстосал ръце на гърдите си, устремил дързък взор в мировото пространство, той дълго стоеше пред отворения прозорец и мечтаеше. Ракетата се издигаше пред него и стоманените й стени блещукаха, сякаш се къпеха в златните лъчи на изгряващото слънце. Свежият утринен ветрец облъхваше лицето му и го правеше да се чувствува силен и бодър. Струваше му се, че цялото му тяло става леко и гъвкаво, а на раменете му израстват крила. В такива минути на Знайко му се искаше да запее, да извика, да направи някое велико научно откритие или да подскочи и да полети към Луната.
Фактът, че този път той не видя през прозореца ракетата, подействува някак странно върху Знайко. Той имаше чувството, че станалото досега — и намирането на лунния камък, и откриването на безтегловността, и построяването на междупланетния кораб — му се беше случило насън, а ето на, когато настъпи пробуждането, всичко това е изчезнало и сякаш никога не е било.
Разбира се, това чувство на Знайко трая само миг, защото той не допускаше мисълта, че сънищата могат да бъдат толкова дълги и ярки. След като се убеди, че все пак очите му не са го излъгали, Знайко помисли, че ракетата може просто да се е катурнала от вятъра или от някакво пропадане на почвата. Той изскочи от стаята, затича се надолу по стълбата и се спусна към градинската вратичка.