— Ах, какво ни сполетя! — мърмореше си на ума Знайко. — Ами ако при падането нещо в ракетата се е счупило или повредило?
Той изхвръкна от вратичката и с все сила продължи да тича по улицата. След пет минути Знайко стигна до Космическото градче, а миг след това излезе на кръглия площад и се спря като закован. До последния момент той се надяваше, че ще види ракетата повалена сред площада. Представяше си я ясно как лежи и това, което видя, просто го порази. На площада нямаше никаква ракета: нито изправена, нито легнала, нито цяла, нито повредена.
Усещайки, че краката му се подкосяват, той се запъти към стартовата площадка, за да огледа внимателно всичко. Стартовата площадка се оказа цяла и непокътната. Нищичко наоколо не беше бутнато. По земята нямаше ни пукнатина, ни дори някаква дупчица, в която би могла да се провали ракетата. Знайко не знаеше какво да мисли. Той стоеше и смаяно се оглеждаше наоколо. В това време забеляза, че през площада към него тичат Фуксия и Селдичка. И двете бяха страшно разтревожени, с широко разтворени очи. Те стигнаха до Знайко и искаха да го питат нещо, но от вълнение не можеха да продумат, а само безпомощно отвориха уста.
Отначало и Знайко ги гледаше мълчаливо, но той пръв си възвърна способността да говори.
— Къде е ракетата? — извика той с писклив глас и без да дочака отговор, сграбчи Селдичка за раменете и почна да я разтърсва с всичка сила. — Къде е ракетата, питам ви аз, лен-лен-лентяи такива!
— Ние не сме лен-лен-лентяи! — прошепна едва ли не през сълзи Селдичка.
— Е, лен-лентяйки! — поправи се Знайко.
Селдичка не можа да понесе подобна грубост, отстрани мълком ръцете на Знайко и се отдалечи с гордо вирната глава. Фуксия също вирна с достойнство глава, подви устни и тръгна след нея. Знайко гледаше в недоумение как те се скриха в своята къщичка, която се намираше в дъното на площада. Едва сега той съобрази, че е извършил глупост, и изтича след тях.
— Моля за прошка! — извика той, като се втурна в къщата след тях. — Трябва да ме извините. Аз бях така изумен, че просто оглупях. Ще бъдете ли така любезни да ми кажете къде се е дянала ракетата?
— Ние знаем толкова, колкото и вие — отвърна Фуксия. — Тъкмо се канехме да питаме за това.
— Но аз не зная нищичко — разпери безпомощно ръце Знайко. — Зная само това, че не я виждам. По-рано я виждах, а сега гледам — няма я? Като че ли някой я е откраднал под носа ни!
— Елате на себе си! Как е възможно да се открадне ракета? — каза Фуксия. — Та тя е толкова тежка!
— Лъжете се! — рече Знайко. — Забравяте за безтегловността. Ако се включи уредът за безтегловност, ракетата ще си изгуби теглото и тогава могат да я задигнат без никакво усилие.
— Но ако някой направи това, нали и той ще попадне в зоната на безтегловност и също ще си изгуби теглото. Как тогава в състояние на безтегловност може да се носи ракетата?
— Но вие забравяте, че наред със зоната за безтегловност съществува и зона на тегловност — възрази Знайко. — Ако се намирате в зоната на тегловност и завържете ракетата с въже, свободно може да я изтеглите, където си щете. Това не подлежи на никакво съмнение. Мисля, че е необходимо да разпитаме населението и да разберем дали някой не е чул през нощта подозрителен шум и не е забелязал открадването на ракетата.
Докато траеше този разговор, в Космическото градче почнаха да се стичат околните жители, които искаха да присъствуват при отлитането на космическия кораб. Щом видяха, че ракетата я няма на мястото й, всички помислиха, че пускането й вече се е състояло и Знайко заедно със своите другари е отлетял на Луната. Дребосъчетата бяха страшно недоволни, загдето не са могли да присъствуват при старта на междупланетната ракета. Някои от тях дори бяха разгневени. Най-силно се ядосваше професор Телескопов, който беше пристигнал от Слънчевия град специално с тази цел.
— Това е безобразие! — викаше той. — Отлитането беше определено за осем часа сутринта, а сега няма още седем. Изглежда че Знайко нарочно е променил часа от страх някой да не му попречи.
Отвсякъде прииждаха все нови и нови дребосъчета.
— Знайко, този подъл тип, е отлетял преди уречения час! Досвидяло му се е, че ще погледаме и ние! — крещеше Телескопов. — Ех, да ми падне в ръцете този Знайко, на кайма ще го направя!
— Какво означава това? — питаха дребосъчетата. — Все пак Знайко не е постъпил добре! Кой можеше да допусне, че той ще излезе такъв егоист, такъв негодник!