Точно в това време те забелязаха Знайко, който излизаше заедно с Фуксия и Селдичка от къщата им.
— Я погледнете, Знайко! — извика някой.
Всички се спуснаха към него. Знайко видя тичащата срещу себе си тълпа и се спря, а Фуксия и Селдичка дори хукнаха да бягат от страх. Беше вече късно обаче. Тълпата ги обкръжи.
— Защо не отлетяхте? Къде е ракетата? Ние мислехме, че сте отлетели! — крещяха наоколо.
— Кой ви каза, че сме отлетели? — строго попита Знайко. — Кой може да ви каже такава глупост?
— Е, кой?… Ние сами си го казахме, защото ракетата… Но къде е тя?… Няма я! — учудено разтваряха ръце дребосъчетата.
— Ако ракетата я няма, това още не значи, че ние сме отлетели — разсъдително каза Знайко. — Това е или някаква глупава шега, или някаква дръзка постъпка, извършена с непонятна за мене цел. Всички вие сте длъжни да ни помогнете и да се включите в търсенето на ракетата. Предлагаме на всеки от вас да почне да разпитва населението, за да се изясни дали някой не е видял нещо подозрително през нощта и дали не знае къде може да се намира сега ракетата. За резултатите моля да съобщавате веднага в щаба на разузнаването, който ще се намира в къщата на Фуксия и Селдичка.
Цялата сутрин дребосъчетата се занимаваха само с това — да обикалят града и да се разпитват един друг не са ли забелязали тази нощ нещо подозрително. Но тъй като всички бяха спали през нощта, никой не беше видял и не беше чул нищо. Затова разпитванията не дадоха никакви резултати.
Към обед обаче се разчу нещо ново: изчезнал беше Незнайко. Колкото и да го търсиха, никъде не можаха да го намерят. Скоро стана известно, че е изчезнал и Шишко. Щом съобщиха това на Знайко, той веднага се досети какво е станало.
— Работата е ясна! — извика той, като се хвана за главата. — Няма съмнение, че тези двама безделници са се вмъкнали през нощта в ракетата и самоволно са излетели!
В това време в щаба на разузнаването се яви астрономът Лупов. Той разказа, че през нощта, както обикновено, се качил на покрива на къщата си, за да погледа с телескопа звездите, и случайно видял на небето някакво космическо тяло, което бързо се скрило зад хоризонта. Той успял само да забележи, че това било ракета. Отначало помислил, че е някаква чужда ракета, и затова не казал нищо на никого. Сега обаче обмислил добре всичко и дошъл до заключението, че това е била нашата ракета, тоест ракетата, с която Знайко и неговите другари се готвеха да полетят към Луната. След Лупов в щаба се яви дребосъчето Прашко. И той разказа, че се събудил през нощта и случайно видял през прозореца как тези двама типа (значи Незнайко и Шишко) се промъкват към Космическото градче.
Сега вече никой не се съмняваше, че Незнайко и Шишко са полетели към Луната. Знайко беше готов да си оскубе косите от яд.
— Кой можеше да допусне, че ще се случи подобно нещо! — нервираше се той. — Наистина от Незнайко можеше да се очаква всякаква неприятност, но че Шишко ще направи подобно нещо, не очаквах!
— Да не са направили това случайно? — обади се Селдичка.
— Я гледай ти, случайно! — злъчно се усмихна Знайко. — Според вас, излезли са през нощта тъй, че никой да не ги види, и случайно са влезли в ракетата, така ли?
— Не, в ракетата те, разбира се, са влезли нарочно — съгласи се Селдичка. — Но бутончето вероятно са натиснали случайно или на шега. Защото достатъчно е да се натисне бутончето и ракетата да литне към Луната.
— Трудно е да се каже какво точно е станало, но за такава шега не зная какво бих ги направил! — вълнуваше се Знайко.
— А какво ще стане сега с Незнайко и с Шишко? — питаха дребосъчетата.
— Ясно е какво! — сърдито измърмори Знайко. — Ще кацнат на Луната. Да не мислите, че ракетата заради тях ще се върне обратно? Ще имате да вземате!
— А какво ще правят те на Луната? Нали там няма въздух? — безпокояха се дребосъчетата.
— Да правят, каквото си щат! — с раздразнение отговори Знайко. — Сами са си виновни! Да не се бъркат там, където не им е работа!
— Така ли трябва да се разсъждава? — упрекна го Фуксия. — Те са направили грешка и са изпаднали в опасно положение. Не бива да ги изоставяме така! Длъжни сме да им помогнем!
— Но какво можем да направим ние? — попита Знайко. — Да тръгнем след тях ли? А с какво, позволете ми да ви попитам?
— Е, трябва да се направи друга ракета — рече Селдичка.
— Това не е толкова просто — отвърна Знайко. — Нали сега сме без уреда за безтегловност? Ще трябва да се построи много-степенна ракета, която да може да преодолее силата на земното притегляне.
Знайко имаше право. За да преодолее силата на земното притегляне, ракетата трябва да получи начална скорост около дванадесет километра в секунда. За да се развие обаче тази огромна скорост, нужно е такова количество реактивно гориво, което да надвишава многократно теглото на самата ракета. Ето защо космическият кораб трябва да бъде многостепенен, тоест да се състои от няколко, свързани помежду си ракети. Първата, най-голямата ракета трябва да бъде цялата запълнена с гориво. Към нея се присъединява втора ракета, също така напълнена с гориво. Към втората се прикачва трета такава ракета. И най-после идва ракетата, която освен запасите от гориво носи различната апаратура, уредите за управление, хранителните запаси и пътешествениците.