Знайко раздаде на другарите си парченца антилунит и включи прибора за безтегловност. Всички дребосъчета останаха по местата си и само Знайко увисна безпомощно във въздуха — у него не беше останало нито едно камъче.
— Виждате ли? — извика Знайко. — Антилунитът защищава всекиго от действието на безтегловността. Ако се приближа до някого, по всяка вероятност и аз ще се окажа в зона на тегловност и ще получа тегло.
Пресмятайки точно движенията си, Знайко размаха ръце и се приближи до застаналия наблизо Хапчев. Щом се изравни с него, Знайко почувствува как силата на тежестта сякаш го дръпна за краката надолу.
— Гледайте! — извика той. — Сега и аз като всички вас стоя твърдо на крака. Но опитам ли се да се отдалеча от Хапчев…
Знайко направи крачка встрани, излезе от зоната на тегловността, която заобикаляше Хапчев, и веднага полетя към тавана на пещерата.
Остатъка от деня Знайко и другарите му използуваха, за да си приготвят запаси от лунит и антилунит. Част от тези запаси те оставиха в пещерата, а другата сложиха в ракетата ФИС. Там пренесоха и семената, които се намираха в ракетата НИШ.
Пускането на ракетата ФИС вътре в Луната беше определено за следното утро. Сега вече това не представляваше никаква трудност. Космонавтите поставиха на борда на ракетата уреда за безтегловност, защитиха с антилунит себе си от действието му и лесно пренесоха ракетата в пещерата с ледените висулки, а оттам в ледения тунел, който водеше към вътрешността на Луната. Там те закрепиха ракетата върху наклонената плоскост на тунела. Всеки зае мястото си и спускането започна.
Първото нещо, което направи Знайко, беше да включи главния прожектор, който се намираше в предната част на ракетата. След това той изключи прибора за безтегловност. Под влиянието на собствената си тежест ракетата започна да се плъзга надолу по ледения тунел, осветлявайки пътя пред себе си. Без да дочака набирането на много голяма скорост, Знайко отново включи уреда за безтегловност. Ракетата изгуби тегло и продължи по инерция да се движи надолу. Тъй като тя се допираше до ледените стени на тунела, получаваше се триене, което постепенно забавяше движението й. Тогава Знайко отново включваше уреда за безтегловност. Под действието на възникналата тежест ракетата пак ускоряваше хода си.
Наклонът на тунела ставаше постепенно все по-стръмен. Скоро ракетата вече не се плъзгаше, а като че ли летеше в пропаст, навлизайки все по-дълбоко в лунната кора. Най-после тя се свърши, ракетата излетя от пропастта и излезе на простор. Знайко си погледна часовника и записа в бордовия дневник с точност до секунда времето на излитането от тунела. След това изгаси прожектора. Наоколо и без това беше станало светло. Долу всичко беше покрито с гъсти облаци. Когато преминаха през тях, космонавтите видяха земя, покрита с хълмове и равнини, прорязани в различни посоки от прави пътища и от проточилата се от единия до другия край лъкатушна лента на някаква река.
Лупов веднага долепи око до своя телескоп и съобщи, че вижда на хоризонта един град. Това обаче не беше град Давилон, където попадна Незнайко, а друг лунен град — Фантомас. Въпреки че Знайко и другарите му проникнаха вътре в Луната подобно на Незнайко и Шишко през един и същи тунел, когато излязоха от него, те се оказаха на различни точки на повърхността на нейното вътрешно ядро, тъй като то непрекъснат се въртеше.
Знайко включи двигателя за завоите и докара ракетата в хоризонтално положение. След това пусна главния двигател и пое курс към града, който се виждаше в далечината.
След няколко минути ракетата вече кръжеше над Фантомас. Знайко нито за минута не се откъсваше от пулта за управление и от време на време поглеждаше в големия призматичен бинокъл, с който се виждаха не само зданията, но и автомобилите, трамваите, автобусите и дори отделните пешеходци. Наистина те всички изглеждаха извънредно мънички — всяко дребосъче колкото маково зрънце. Но Знайко имаше много остро зрение и дори от тази височина успя да забележи, че дребосъчетата излизаха тичешком от домовете си, вдигаха нагоре глави й приветливо махаха с ръце.
— Те виждат ракетата! — радостно извика Знайко. — Те ни поздравяват!
Скоро излезлите от домовете си дребосъчета изпълниха всички улици и тротоари. Сега вече беше трудно да се различи нещо в общата маса и на Знайко му се струваше, че всичко по улиците се вълнува, клокочи и кипи.
— Не мога да разбера какво става там — извика той, без да откъсва очи от бинокъла.
— Като че ли се бият — обади се Лупов.
Със своя телескоп, който увеличаваше значително повече от бинокъла, Лупов видя, че по улиците се появиха цели отреди полицаи с блестящи металически каски на главата. Те блъскала тълпящите се по улиците дребосъчета, налагаха ги с палките си и ги гонеха обратно по домовете им.