— Да, да! — потвърди развълнувано Лупов. — Май че едните от тях бият другите!
Знайко насочи кораба надолу и Лупов видя по покривите на къщите, полицаи, въоръжени с пушки. Най-напред помисли, че полицаите държат в ръцете си обикновени пръчки, но после забеляза облачета дим и пламъчета, които сякаш избухваха от тези „пръчки“.
— Но това са пушки! — извика той, като се досети. — Те стрелят по някого!
— „По някого!“ — усмихна се иронично Знайко. — Ясно е, че стрелят по нас!
В това време един от полицаите успя да улучи ракетата. Раздаде се звънлив удар. Ракетата трепна, изгуби управление и почна да се преобръща във въздуха. Куршумът не можа да пробие здравата стоманена обвивка, но тъй като ракетата се намираше в състояние на безтегловност, предизвика тласък, който беше особено чувствителен за нея. От внезапното изменение на курса космонавтите изпопадаха от местата си. Настъпи паника.
Пръв се опомни Знайко. Той се спусна към пулта за управление, включи двигателя за завоите и успя бързо да възстанови кръговото движение на ракетата, както и да стабилизира полета й. Понеже разбра, че стрелбата отдолу продължава, той незабавно увеличи скоростта и изведе ракетата от района на обстрелването.
За лунните астрономи появяването на космическия кораб над град Фантомас не беше неочаквано. Те своевременно бяха засекли мястото, където се беше прилунила ракетата. Оттогава насам няколко десетки гравитонни телескопа, пръснати из различните лунни градове, наблюдаваха тази точка на лунния небосвод.
Щом се научи, че космическият кораб се е прилунил, господин Октоподъл заповяда да се засилят полицейските отреди в градовете, близо до които можеше да се очаква появяването на космонавтите. Благодарение на взетите мерки фантомаската полиция не се посрами и беше вдигната накрак още в същия момент, в който космическият кораб се появи над Фантомас.
След като остави зад себе си града, Знайко започна да търси удобно място за кацане. Отгоре той ясно виждаше малки квадратчета обработени ниви и селски къщички, сгушени сред зелени овощни градини. По-нататък космическият кораб се понесе над гора. Скоро тя се свърши. Между хълмовете, недалеч от гората, Знайко откри една полянка, много удобна за кацане.
— Ето удобно място за прилуняване — каза той. — Тук не живее никой и на никого няма да причиним вреда.
Той направи кръг над поляната и намали скоростта с помощта на спирачния двигател. След това извърна ракетата със задната й част надолу и започна слизането. Щом космическият кораб се допря до твърдата почва, Знайко изключи уреда за безтегловност. Ракетата подпря опашка в почвата и застана във вертикално положение.
Прилуняването завърши успешно.
Един след друг космонавтите излязоха от кабината и хванати за ръце, извикаха три пъти „ура!“ Така приятно беше след толкова дълго време да се намерят отново на чист въздух без скафандри! Краката им потъваха в зелената трева, изпъстрена с цветя. Пътешествениците бяха смаяни, че и тревата, и цветенцата бяха извънредно дребнички и въобще съвсем не такива, каквито бяха свикнали да виждат по своята родна, далечна Земя. За да ги видят добре, те трябваше да се наведат или да клекнат. Това много разсмиваше всички.
Дребосъчетата се огледаха наоколо и забелязаха, че и дърветата в гората бяха необикновено дребни. Всяко дърво беше не по-голямо от метла. Освен по малките си размери дърветата не се различаваха от земните по нищо друго и тъкмо това беше най-чудното. Представете си един лунен дъб. Той е също така клонест, както и земният, има същото напукано, грапаво стебло, същите възлести клончета; същите по форма, макар и съвсем мънички, листа и жълъди. Въобразете си, че такова дъбче расте в саксия на прозореца на вашата стая вместо стайно цвете и ще разберете какво нещо представлява обикновеният лунен дъб. Също така миниатюрни бяха в лунната гора и брезите, и боровете, и плачущите върби, и останалите дървета.
Разбира се, за дребосъчетата, които сами бяха не по-високи от човешки пръст, и такива дървета трябваше да им изглеждат големи. Но понеже на Земята те бяха свикнали с истински големи дървета, тези лунни дръвчета им се струваха смешни, макар и много симпатични. Всички с висок смях се разтичаха из гората и се развикаха:
— Гледайте, гледайте, бреза!
— А ето и бор! Гледайте, бор! И иглички има! Просто да си умреш от смях! Ха-ха-ха!
Винтчо намери под една лунна трепетлика малка гъбка. Той дълго разглежда своята находка, без да разбере какво държи в ръка, но най-сетне схвана и високо се разсмя.